Написаното остава: прощални думи за Алек Попов

Щастливи сме да бъдем съвременници на едно невероятно талантливо поколение писатели романисти. Алек Попов, който ни напусна вчера, беше един от най-ярките му представители – неговите книги ще връщат детското удоволствие и радост от четенето не само за нас, но и в десетилетията напред.

Водещ ироник

Романът е сложен жанр и той е възможен само в култури, които са достигнали някакво ниво на зрелост. Романът никога досега не е бил силната страна на българската литература и няколкото изключения – като Димитър Димов, Димитър Tалев или Ивайло Петров, например – просто доказват правилото. Едва днес изглежда вече имаме сериозно натрупване на множество, при това различни романи, авторите на които не просто експериментират успешно, а знаят какво правят и го правят наистина добре. Не е никак случайно, че поддържането на това високо ниво води и до получаване на множество международни награди, както и до заслужената любов на българската публика.

В това талантливо поколение Алек Попов се отличаваше като водещ ироник и поради това сигурно много би се смял на този текст, който започна незнайно как по средата между похвално слово и конферентен доклад. Иронията е също много слаба страна на българската писмовност, така че този старт е извиним. Но все пак и тук имаме някаква традиция, започвайки обещаващо с Вазов („Под игото“ и „Чичовци“) и Алеко („Бай Ганьо“) и стигайки до Алек Попов („Мисия Лондон“, „Сестри Палавееви“, „Мисия Туран“) и Владислав Тодоров („Дзифт“ и „Цинкограф“) и Милен Русков („Възвишение“, „Чамкория“). Не са много имената, но всяко едно от тях е изключително важно, защото помага на хората да огледат себе си и своята история в едно критично наблюдаващо ги огледало, показващо симпатични и не толкова симпатични дефекти.

Кога един ироничен роман е добър

Ироничният роман, структурно погледнато, има следните елементи. Първо, той показва, че във всеки е заложено и героичното и жалкото, и елегантното, и грозното и т.н. В Ганковото кафене революционерите на маса са трудно отличими от истинските герои, а алафрангата съжителства с калпака и селското неглиже. А пък турските шпиони понякога може да излязат борци за народното дело. Сестри Палавееви са също необичайни героини, които съчетават в себе кажи речи всички противоречия на собствената си епоха – буржоазни-комунистки-партизанки, за които строгите закони на историческия материализъм и класовата борба се превръщат в приключенски роман със силен еротичен заряд.

Алековият „Бай Ганьо“ на пръв поглед подвежда, че комичното и дефектното могат да бъдат събрани в един типаж, което е някакъв вид облекчение за останалите герои. Но тук идва вторият важен елемент на добрия ироничен роман – свободата на героите да избират, какви да бъдат. Всеки е екипиран и с добрите, и с лошите страни на своята култура. Но всеки в крайна сметка решава в кои от тях да инвестира и с кои да се идентифицира. От Алеково време е имало „умно-красиви“ и „корумпета-келепирджии“, но това не са някакви природно зададени групи. Те са се получили на базата на съзнателния избор на участниците в тях. Този избор, разбира се, не е веднъж за винаги, а трябва всекидневно да се отстоява.

Третият елемент на добрия ироничен роман е сложността на света. Дори добронамерени герои, желаещи да са Алековци, а не Бай Ганьовци, също могат да попаднат в комични ситуации поради оскъдна информация, липса на координация, прекомерни дерзания, крайността на човешкото същество… Светът, който се опитваме да подреждаме с личния си избор, по правило не се подчинява изцяло, а понякога - никак. В романите на Владислав Тодоров това неподчинение добива вселенски пропорции, в резултат на което героите се носят като космически молци от катастрофа към катастрофа. „Мисия Лондон“ е по-добродушен прочит на провалите на плановете както на „умно-красивите“, така и на „корумпе-келепирджиите“ – катастрофите в този роман, макар и впечатляващи, все пак не са от екзистенциален характер и позволяват на живота да продължи весело напред.

Добрият ироничен роман – не на последно място – казва важни неща за историята на дадена общност. Въпреки личния избор и объркващата сложност на света, нещата все пак се подреждат в някакви общи модели. Романът ги разкрива и се фокусира  най-вече върху способността на общността да събужда от дрямката на различни видове робство/модели – чуждо владичество, авторитарен гнет, всекидневие, корупция и войнствен национализъм. Новото поколение български романисти всъщност се справя блестящо с описанието на това, което Кристиан Таков наричаше „Ще се става“ в съвременна България. Въпреки мрънкането, че сме загубили величието на държавата си някъде из историята, всъщност страната бавно, но с някаква степен на неизбежност се разделя и с комунистическата си дрямка, и с национал-патриотарщината на пост-комунизма, и с измамния уют на корупцията.

„Времеубежище“ на Георги Господинов изследва именно този уют на съвременните модели/робства. Желанието да се върнеш в някаква епоха, в която уж си бил велик, е всъщност отказ от сериозно отношение към живота сега. В „Мисия Туран“ героите гонят великото българско минало в средноазиатската степ, само за да открият българското настояще в пълния му спектър от възвишени научно-политически терзания на умно-красивите до конкретните схеми на корумпетата. По отношение на българската история може би най-силни са романите на Милен Русков, които показват, че за да разберем тази история, трябва да разбираме по-добре и себе си днес. Миналото – в този смисъл – е неотделимо от настоящето, което е ключ към него. А това е интересно обръщане: за да разберем величието си някога, е нужно да сме велики и днес.

България се събужда за поредната си модернизация

За Алек Попов трябва да се пише и игриво, и духовито, и с ирония, на които малцина така или иначе са способни. Но най-голямата и тъжна ирония е, че сред тюхкането за „упадъка на ценностите“ и „липсата на авторитети“ всички вкупом започват да славословят и превъзнасят очевидните авторитети на нашето време веднага след смъртта им. Защото това, което Алек Попов написа, е ценно и ще остане. Така както остава написаното от Ивайло Дичев и казаното от Кристиан Таков. България – бавно, донякъде комично, но с достойнство - се събужда за поредната си модернизация. И както Вазов е бил необходим на нова и модерна следосвобожденска България, така и днес за щастие имаме плеяда от писатели, запазили и иронията, и обичта към героите си. И двете създават общност, без да са необходими безвкусни патриотарски напъни и заклинания, че някой ще направи някого велик отново.   

***

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Припомняме и тази фотогалерия от архива на ДВ: