"Българският Чернобил": Как ни лъгаха за опасната радиация

ДВ: Проф. Вацов, Вие се заехте да изследвате (и дори да разследвате) информационното затъмнение в България след тежката авария в ядрената централа в Чернобил през 1986 година. Кое Ви насочи към темата и има ли отношение изключителният интерес, който предизвика едноименният американски сериал?

Димитър Вацов: Прав сте, че именно сериалът на HBO “Чернобил” отключи интереса ми към темата, при това по един личен и болезнен начин. Спомних си как в началото на май 1986 г., когато бях осмокласник в Класическата гимназия, бяхме изпратени на бригада да берем радиоактивен спанак и как после четирима мои съученици, включително един от най-добрите ми приятели - Илия Панчовски - починаха от рак. Именно това ме подтикна да вляза в архивите и да посветя вече няколко години на археологията на моралния дебилизъм. С термина “морален дебилизъм” описвам следния феномен:

Комунистическите власти през 1986 г. отлично са знаели каква е радиацията в страната, какви са рисковете за населението и какво трябва да се направи, за да се ограничат тези рискове. Те са действали напълно рационално и са взели за себе си - чрез УБО (Управление за безопасност и охрана към Държавна сигурност) - всички възможни мерки, но са отказали да вземат подобни мерки за останалите, за българското население. Нещо повече: криейки истината за радиацията, те са попречили на българите сами да се погрижат, доколкото могат, за себе си. Така те се оказват на епистемно ниво напълно рационални дейци, но на моралното ниво на грижата за другите хора са дебили.

ДВ: Какви са фактите, систематизирани набързо: имало ли е някаква информация от СССР, как са действали местните власти, какви са били рисковете и можело ли е да бъдат предотвратени?

Димитър Вацов: Аварията е станала на 26 април, а съветският посланик ден или два след това е предупредил лично Тодор Живков за радиоактивния облак. Реално от 30 април са активирани всички военни окръжия да мерят радиацията и да докладват три пъти на ден на щаба на Гражданска отбрана. Сводките са запазени. Но го правят и множество други, а дори и специално оборудван хеликоптер. А облакът идва над България следобед на 1 май 1986 г. и радиацията на места скача стотици и дори хиляди пъти. И всичко това се знае отлично от “отговорните другари” - ден по ден, окръг по окръг.

Ген. Кашев, началникът на УБО, дава съответни разпореждания и от 2 май нататък номенклатурата пие само минерална вода, а се мие с вода от подземни водоизточници. Добитъкът в специалните стопанства на номенклатурата - Врана, Кричим, Евксиноград и пр. - пие вода от подземни водоизточници, за да не се заразяват месото и млякото. Всички храни, които влизат в мрежата на УБО и отиват на трапезата на комунистическата върхушка, минават през специален дозиметричен контрол с прецизна апаратура, с каквато разполага единствено УБО. Дори и минимална радиация да се открие в храните, те биват спирани - но не биват изхвърляни, а биват връщани в търговската мрежа за консумация от населението.

От 1 до 7 май властите официално лъжат, че няма никаква опасност. На 7 май в телевизионно интервю с успокоителен тон и на езоповски език споменават радиацията и предупреждават да не се ядат марули и децата да не играят в пясъка, спестявайки много други хигиенни мерки, препоръчвани от радиолозите по това време. А на 24 май, въпреки че радиационната опасност не е отминала, както се вижда и от ежедневните сводки, те официално я обявяват за отминала и отменят всички - дори и въведените на 7 май - минимални ограничения.

Единствено ген. Добри Джуров, тогава министър на отбраната, въвежда множество реални хигиенни мерки в армията, поради което войниците при последващи измервания се оказват в пъти по-слабо облъчени от цивилното население.

Но това не е всичко. Най-голямото престъпление на българската комунистическа върхушка - плод отново на морален дебилизъм - е, че те допускат втори радиационен пик година след аварията. Радиологът проф. Босевски го нарича “Българския Чернобил”, защото подобно безумие е допуснато само у нас - дори и в другите комунистически страни го няма. През април, май, юни 1987 г. храните в магазинната мрежа - най-вече млякото и месото и производните им продукти - достигат нива на радиационна замърсеност, които са близки, а понякога и по-високи от нивата на замърсеност през май 1986 година.

Този зловещ факт е резултат от политиката на българските власти: въпреки предупрежденията на българските учени, те отказват да купят чисти фуражи от чужбина и през зимата на 1986 срещу 1987 година пускат за изхранване на продуктивните животни радиоактивните фуражи, окосени през май 1986 година. Оттам по хранителната верига радиацията отново влиза в организмите на обикновените българи и представлява около 30% от облъчването, което сме поели за целия период след Чернобил.

Само за сравнение: УБО не допуска за храна на номенклатурата мляко над 70 бекерела на литър, докато нормата за населението през 1986 г. е 2,000 бекерела/литър, а често пъти дори мляко над тази норма влиза в магазинната мрежа. Да не говорим, че никой на практика не контролира млякото от личните стопанства на хората - там, особено в планинските райони, то е още по-радиоактивно.

ДВ: Водил ли се е дебат дали населението да бъде информирано? Мълчанието било ли е организирано или просто никой от запознатите не е проговорил, за да не си навлече неприятности?

Димитър Вацов: Дебат, ако се е водил, е останал скрит в кулоарите на партийната власт. Няма го в документите. Със сигурност и архивите са прочиствани в началото на прехода - покрай Чернобил липсват стенограми от заседанията на Политбюро например. Но не е само това: „съгласуването”, чрез което компартията осъществява своята конституционно закрепена “ръководна роля”, изглежда тече най-вече устно, без да оставя документални следи. Това, струва ми се, е една от причините, поради която след промяната най-висшите партийни функционери, начело с Тодор Живков, не можеха да бъдат осъдени: липсват достатъчно документи, заради които да бъдат подведени под отговорност. Има слух, че още в началото Тодор Живков е казал “Ще си траем!”, но, макар и да изглежда правдоподобен, той си остава слух: няма надеждни сведения, а самият Живков отричаше.

ДВ: Разпространявала ли се е фалшива информация и имало ли е верни партийни кадри, които да твърдят, че нищо не се е случило в Чернобил, а идеологическият враг иска да злепостави социалистическото общество?

Димитър Вацов: В първата седмица след пристигането на радиоактивния облак, когато радиацията у нас е най-тежка, дезинформацията на населението е тотална. В три поредни съобщения от 2, 4 и 6 май от името на Комитета за изследване на атомната енергия за мирни цели (КИАЕМЦ) в “Работническо дело” излизат официални съобщения, че всичко е под контрол и никаква опасност няма. На 7 май, когато с половин уста признават за радиацията, шефът на КИАЕМЦ Иван Пандев лъже безочливо по телевизията, че “изкуствената аерозолна радиоактивност през периода 1951-1963 г. е превишавала приблизително 1000 пъти тази, която се съдържа във въздуха в настоящия момент” (а съотношението е всъщност точно обратното). Защо Пандев не е привлечен към съдебна отговорност в началото на 1990-те, нямам обяснение.

В същото време, доколкото българите постепенно научават за радиацията най-вече от западните радиостанции, официалните български медии правят специална пропагандна кампания, с която обявяват западната информация за дезинформация. Лъжецът вика “Дръжте лъжеца!”. Във вестниците излизат гръмки заглавия като „Отровният облак на антисъветизма“ и „Черната пропаганда за Чернобил”.

ДВ: Има ли социалистически държави, в които казват истината на гражданите?

Димитър Вацов: Комунистическата публичност е квази-публичност навсякъде - информацията, която се допуска в медиите, е плътно контролирана. Затова елементи на информационно затъмнение има в целия социалистически блок. И все пак, без да съм правил специално сравнително изследване, мога с висока степен на увереност да кажа: никъде информационното затъмнение не е толкова тежко, колкото у нас. Дори Чаушеску, който у нас минаваше за по-жесток диктатор от Тодор Живков, назначава жена си Елена Чаушеску за шеф на извънредния щаб за справяне с радиацията и още на 2 май алармират румънското население, като предупреждават да не се пие вода от открити водоизточници.

ДВ: Излиза, че Любомир Шиндаров и Григор Стоичков, осъдени след 10 ноември за информационното затъмнение около аварията, не са главните виновници, а по-скоро са тяхна изкупителна жертва?

Димитър Вацов: Стоичков е заместник министър-председател и шеф на постоянната правителствена комисия за бедствия и аварии през 1986 г., а Шиндаров е заместник-министър на здравеопазването и главен санитарен инспектор на Народната република. Поради тези си позиции двамата действително оперативно са ръководили държавата в кризата - от тяхно име са издадени десетки заповеди и разпореждания. Така те - доказано на три инстанции - със сигурност са виновни, но не са нито единствените виновници, нито дори главните.

Привиква се шефът на БТА или доверен кореспондент в някой от кабинетите на Министерския съвет или на Секретариата на ЦК и буквално му диктуват съобщението, което БТА трябва да публикува, а след нея и всички други медии. Със сигурност всички членове на Политбюро като колективен орган - а дори и такива като Добри Джуров, които са свършили нещо добро в своята си сфера - са солидарно отговорни както за информационното затъмнение, така и за липсата на адекватни мерки. Защото участват в задругата на партийната власт, смълчават се, когато трябва, и пазят тайната, а решенията се провеждат надолу от държавните органи. Това впрочем е и моделът, който мнозина копират днес, като се опитват зад формалните институции да създават кръгове и мрежи на неформална власт, която да заобиколи институциите. Така че Стоичков и Шиндаров са най-високото ниво във властовата йерархия, което е могло да бъде документирано като отговорно за действията и бездействията на държавата - техните подписи стоят там.

ДВ: Има ли аналогия между пропагандните лъжи тогава и днешната руска пропаганда, оневиняваща нахлуването на Путин в Украйна, и виждате ли основание и нейните говорители да бъдат един ден подведени под отговорност за нарушаване на конституционното право на информация на гражданите?

Димитър Вацов: Путиновата държава е специфичен рецидив, късна и грозна мутация на комунистическата тоталитарна държава. Разбира се, имаме смяна на идеологията - вместо комунизъм от Кремъл ни предлагат фашизъм на голямата “триединна руска нация” (руси, белоруси, украинци като един народ), която е център на империята. Но отвъд тази действително сериозна разлика можем да видим опит за реванш на два модела, идващи директно от тоталитарното минало: модела на тайната задкулисна власт и модела на милитаристичната пропаганда. Днешна Русия е еманацията на тази тенденция - на реваншизма на тайната власт - но не е единственото ѝ олицетворение.

ДВ: Да оставиш хората без защита от радиацията - на какво е проява това? Все същата тоталитарна жестокост ли е като, да речем, убийствата на невинни хора след 9 септември или в лагерите на Сталин?

Димитър Вацов: Въпреки сходствата, като гледам конкретно реакциите на комунистическата власт у нас след Чернобил, има съществени разлики спрямо терора след 9 септември или в лагерите на Сталин. Има разлики и спрямо терора, граничещ с геноцид, на който днес Русия подлага украинския народ и който по своя залог - етническото претопяване - много прилича на нашия “Възродителен процес". Сериозни са разликите и спрямо геноцида, осъществен от нацистите срещу евреите и ромите. Във всички изброени случаи тоталитарната жестокост е насочена към население, което е обявено за враг и което е нарочено да бъде етнически претопено и/или унищожено. Терорът е “оправдан” като неизбежна страна на войната, която, разбира се, “враговете са започнали”.

Да оставиш хората без защита от радиацията е друго нещо. Комунистическата номенклатура не третира българското население като враг, нито иска целенасочено да го унищожи. В този момент - към 1986 г. - никой не оспорва властта на номенклатурата. Те напълно са победили, нямат реален враг. Дори някак по навик поддържат пропагандата, обяснявайки конкретните си несполуки, включително Чернобил, с “вечния си враг” - Запада. Но всъщност те така са се ояли, че са изгубили всякаква чувствителност, всякакъв усет за другите хора. Не им пука за другите. Една екстремна фаза на дебелокожие, която наричам “морален дебилизъм”.

Може би симптом на моралния дебилизъм е и отказът да почистиш „мръсотията“. И нищо да не осъждаш категорично: нито депортацията на евреите от присъединените земи, нито престъпленията на комунизма. Така се получава усредненото “всички сме в кюпа” или “всички сме маскари”.

****