"И тогава ни изгониха от България": разказът на Зейнеп Зафер

ДВ: Професор Зафер, през 1989 година, когато е най-високата вълна с прокудени хора от турския етнос, от турското малцинство, Вие всъщност вече сте в Турция, нали така?

Зейнеп Зафер: Да, защото ние бяхме експулсирани още на 3 февруари 1989 като членове на "Независимото дружество за защита на правата на човека" и като представители на турското и мюсюлманското малцинство, с които френският президент Франсоа Митеран искаше да се срещне. Но нас ни задържаха заедно с Петър Манолов и срещата не се състоя.

ДВ: При посещението на Митеран в София през януари 1989 година, когато той даде закуска за български дисиденти?

Зафер: Да. И след неговото заминаване на нас ни извадиха паспорти и ни изгониха от България. Така че майските събития аз ги следях вече от Турция. И всъщност цялото прогонване на турците от България.

ДВ: А как реагираха тогава турските медии?

Зафер: С потрес. Всички телевизии имаха кореспонденти на границата, непрекъснато имаше репортажи и снимки с пристигащи. Това беше централна тема, така продължи от началото на юни до 20 или 22 август, когато затвориха границата. Всичко това аз го следях. А когато през август започнах работа в Анкара в предаванията на радиото на български език, ние живеехме в едно общежитие заедно с изгонените от България турци, така че аз с очите си видях как живееха тези хора. Живееха направо струпани там в една стая по няколко семейства…

ДВ: Човешка трагедия.

Зафер: Да, да, именно.

ДВ: Помните ли емисиите на ДВ на български по това време за съдбата на прокудените турци?

Зафер: ДВ беше една от радиостанциите, с които ние израснахме и непрекъснато слушахме - заедно със "Свободна Европа", "Гласът на Америка" и БиБиСи. Продължихме да слушаме и в Турция, а ДВ изигра много важна роля по време на майските събития, защото в обедните си емисии съобщи за протестите на 20 май и когато всички в района чуха за тези протести, хората започнаха да се стичат. И така се събраха около 10 000 от селата, които тръгнаха към Каолиново. Там беше общината и, знаете, стреляха по хората.

Един човек загина, имаше много ранени. Властите искаха да ги спрат, но в крайна сметка протестиращите стигнаха до сградата на съвета и поставиха своите искания за връщане на имената, за спиране на репресиите срещу хората от опозиционните групи, които открито се бореха срещу асимилацията спрямо турското население.

ДВ: Професор Зафер, Вие сте литератор - тоест, човек с много професионално отношение към езика. Казвате, че тези хора, за които говорим, не искат да бъдат наричани "български турци". Защо?

Зафер: Защото "български турци" се възприема като "турци от български произход". Знаете, че асимилаторската политика спрямо турското малцинство започна още през 1975 година, през 1984 достигна първата си кулминация, когато през зимата 1984-1985 бяха сменени и побългарени всички имена на турците. Властите го аргументираха с твърдението, че те са всъщност от български произход. Тоест, обозначението "български турци" насочва тъкмо към това: хора от български произход. А самите хора от турското малцинство не използват това обозначение, когато говорят помежду си.

ДВ: А какво предпочитат?

Зафер: Турци от България, турско малцинство.

ДВ: А религията каква роля играе?

Зафер: Религията, да, разбира се, те са мюсюлмани. Но на първо място им е важно да ги наричат "турци от България".

ДВ: А какво мислите за обозначаването на помашкото население като "българомохамедани"?

Зафер: През османския период там се делят на религии - мюсюлмани и немюсюлмани. Така че помаците се смятат като част от мюсюлманската общност. А турците са болшинство, тъй че те дори се наричат "турци". Думата "помак" аз за пръв път я чух в училище, от учителите. И поради това част от помаците са с турско самосъзнание, но в течение на времето, на историята, с пропагандата, постепенно започнаха да налагат този термин. Неофициално ги наричаха "помаци", а официално "българомохамедани", което означава "българи". И, разбира се, те се противопоставиха. Накрая се стигна до това, че предпочетоха да ги наричат "помаци", но в никакъв случай "българомохамедани". Не е важно какви са били навремето, важно е как се чувстваш в момента, а религията и традициите са много важни.

ДВ: Професор Зафер, Вие сигурно общувате с турци, прокудени тогава от България. Има ли у тях още болка, горчивина от онова, което им беше причинено? Какво мислят за България, за българите?

Зафер: Има, да… По-младите поколения са позабравили, но възрастните с горчивина разказват спомените си от тогава. В крайна сметка те изоставиха къщи, цели села, родните си места и в Турция трябваше да започнат от нула. Не са забравили. А въпросът дали са простили трябва да се задава отделно към всеки, защото никой няма право да прости от името на всички. Има много хора, които не са простили.

ДВ: Разкажете ни малко повече за политическите ядра на съпротива, които сформирахте тогава, през 1980-те години.

Зафер: Аз съм преживяла и асимилацията през 1960-те години, бях на 6 години, много добре помня и 1970-те, когато бяхме изселени.

ДВ: Изселени откъде?

Зафер: От Гоцеделчевското село Корница в село Славовица, Плевенско - цялото ни семейство беше изселено. Ние първоначално не си сменихме имената, това стана насила чак през 1985 година. Това беше тази последна кампания. Сред опитите на Живковото правителство, на комунистическата диктатура да провежда насилствени асимилационни кампании тази беше най-светкавичната, най-организираната и най-шокиращата. Ние тогава живеехме в едно село в Толбухинско, но на хората в Южна България малко преди това на събрания им казваха: "Вие сте си чисти турци, на вас нищо няма да ви стане, тук няма да сменяме имената". И на много хора им се искаше да повярват. Само малцина знаеха, че това няма как да не стане, но не можеха нищо да направят, защото се говореше за убити, за проливане на кръв… Когато на нас в Северна България ни смениха имената, властите измислиха един начин за потискане на протестите в Южна България. Някъде около 850 мъже, по-образовани и интелигентни, бяха събрани уж на военно обучение…

ДВ: Взеха ги запас?

Зафер: Да, взеха ги на запас и ги изпратиха далеч от районите. Това също шокира хората, но имената бяха сменени. В единични села имаше протести, но в Северна България ние доста по-бързо се организирахме. И ако 1984-1985 героите на протестите бяха от Кърджали и околността, през май 1989 година се надигнаха турците в Североизточна България - и там бяха жертвите. След смяната на имената започна отърсването от шока и хората започнаха да изразяват протеста си - чрез излизане на улицата, чрез бягство през граница или по друг начин. А тогава селата в Североизточна България бяха пълни с турски изселници и ние бяхме сред тези изселници след излизането от затвора…

ДВ: Кой беше в затвора?

Зафер: Аз бях в затвора, в Сливен, през 1985 година. После първо ни изселиха в Михайловградско, след това в Толбухинско. Всички околни села бяха пълни с такива изселници, семейно или единично. Онези, които бяха лежали в Белене, после ги пръснаха по селата.

ДВ: Да се върнем към въпроса за организираната политическа съпротива.

Зафер: Именно, ние се виждахме едни с други и там започна вече организацията за реагиране. Чрез "Независимото дружество за защита на правата на човека" започнахме съпротивителни действия, после по "Свободна Европа", съвсем открито, разказвахме за всичко, което сме преживели и което е станало в България през последните десетилетия. Включиха се и други репресирани и ние в Североизточна България постепенно започнахме да се подготвяме за организирана и открита акция против това, което се случваше. Хората бяха окуражени от емисиите на западните радиостанции и започнаха да идват, да се включват в Дружеството, подкрепяха гладните стачки, примерно гладната стачка на Петър Манолов - той беше подкрепен най-много от турците в Североизточна България. Това беше събуждането на хората, възвръщането на смелостта, която беше парализирана по време на смяната на имената. Властта се опита да смаже тази съпротива с оръжие през много студената зима на 1984-1985 година, но ние продължихме да работим активно с Дружеството…

ДВ: Това е дружеството на Илия Минев, нали?

Зафер: Да, "Независимото дружество за защита на правата на човека" на Илия Минев. Аз отговарях за Варненска област. И оттам започнаха всъщност протестите, които - смело мога да кажа - всъщност бяха началото на пътя към демокрацията. Защото тъкмо турците дадоха жертви. И мисля, че българският народ дължи много на турците. За това не се говори, но то би трябвало да се знае. За смелостта си тези хора бяха наказани: дадоха жертви, бяха бити и арестувани, а накрая - изгонени.

ДВ: И един естествен, актуален въпрос: следите ли от Анкара какво се случва в България в политически план?

Зафер: Да, следя тези чести избори. Демократичните сили в България някак не могат да се съюзят, много са разединени. И в крайна сметка от това печелят партии, от които не може да се очаква много. Но нищо не може да се направи, защото решаващи са изборите. Виждаме, че същото става и в много други страни.

*Зейнеп Зафер е професорка по литературна история в университета в Анкара. Заради съпротивата си срещу асимилационната политика спрямо турците в България тя е принудително изселена от България през февруари 1989 година. Професор Зафер е авторка на редица публикации за репресиите срещу турците в България - на турски и на български език.

**Зейнеп Зафер участва в дискусия, посветена на България, в рамките на Европейския исторически форум в Грац на 11.11.2023. Там беше представен съвместният ѝ проект с журналистката Диана Иванова "Жените с кожените палта. Визуална памет за насилствената асимилация на турците в България", в който участва и проф. Зафер.

***В рамките на това интервю проф. Зафер отклони въпроси, свързани с ДПС (бел. авт.).

*****

Вижте и това видео от архива ни: