Ян Палах и новата "нормализация" на Постком

Саможертвата е акт, който с основание предизвиква не само еднозначно одобрение, особено сред хората, отраснали с гръмките фрази на съветската пропаганда.

На 16 януари 1969 година студентът Ян Палах се самозапалва в центъра на Прага, за да пробуди чехословашкото общество от дълбокото униние след съветската инвазия в Чехословакия през август 1968, която слага край на Пражката пролет и на опита да се реформира социализма.

Мнозинството се приспособява. Винаги.

След грохота на танковете и жертвите, които пражани дават, особено при защитата на Националното радио, идват летаргията и тъй наречената „нормализация”. Хиляди емигрират, дисидентите остават малцинство. Мнозинството се приспособява. Чехите се затварят в семейството, в приятелския кръг – и в неизбежната малка вила.

Днешните пост-тоталитарни общества вече са демокрации, интегрирани в НАТО и Европейския съюз. Но случилото се в Чехословакия преди 42 години е добър повод да се преосмисли новата нормализация, настъпила в посткомунистическото пространство. Да се вгледаме критично в отчуждението от политиката, апатията и безразличието, новото затваряне в личния живот, консуматорството като утеха и заместител на духовните ценности.

Да хапнем, да пийнем, другото е бош-лаф

Според едно проучване, чешкото общество в момента все по-усърдно се отдава на хедонизма. Семейството, приятелите, свободното време и хобитата заемат първите места в йерархията на ценностите, а бягството на вилата всеки уикенд отново е рецепта за оцеляване. Чехите са отчуждени от своите политици, от безкрайните скандали, от уморителната повторяемост на корупциионните афери, срещу които сякаш няма лек.

Като че ли навсякъде в бившите соцстрани една нова апатия замести еуфорията от най-ранния демократичен период. В България хората мълчат и реагират единствено, когато са лично засегнати. Спасяването поединично си остава жизнена философия на много хора.

Човекът протестира, но само на Запад

Отчуждението от политиката, което се материализира в ниска избирателна активност, отдавна бе регистрирано и в западните демокрации. През последните години обаче тенденцията в западните страни се обърна, а гражданското общество все по-често гръмогласно се противопоставя на официалната политика.

Само от Германия – примери колкото искаш: протестите срещу АЕЦ или срещу новата гара в Щутгарт, например. Нека споменем още стачките и протестите във Франция и различните демонстрации по цял свят, организирани през интернет, които мобилизират най-вече млади хора.

Споменът за Ян Палах поставя тъкмо въпроса за ролята на най-младите в пост-тоталитарните общества. Какво място заемат те в обществения дебат и в обществените дела? Днес не се налага младите да жертват живота си, за да протестират срещу несвободата (и това е добре!), но за съжаление те все по-често са аполитични, дезинтересирани и по-скоро се приспособяват към условията, отколкото да ги променят.