За какво (не) протестира българинът?

Поводът са протестите в Несебър срещу разрушаването на незаконни постройки. Сред тях и хотели. Чува се камбанен звън, развяват се черни знамена, тълпата пее “Вятър ечи, Балкан стене”... “Незаконни” е ключовата дума, законни са този път действията на изпълнителната власт! Нищо, че същата власт затваряше очи и протягаше шепи, докато се строяха тези постройки. Което пък ставаше не в петък срещу събота, а постепенно и надменно. С необясними строителни компромиси и потресаващ екстериор, ама това е друга тема.

Горкичките! От нужда били го направили...

Може и да е позакъсняла властта, но все пак проработва - къде под европейски натиск, къде от популизъм или спонтанно възникнала добра воля. В коя по-нормална държава се е чуло и видяло обаче гражданите да протестират в защита на беззаконието, че и да пеят патриотични песни!? Ставащото е изумително! Заради същото това беззаконие ЮНЕСКО вече предложи да снеме егидата си от Несебър! Ами Слънчев бряг, Поморие, всъщност цялото крайбрежие, ами язовирните чашки и така нататък...

Но дали пък да не се самоубедим, че не за печалба или от глезотия, а от нужда били го направили хората? Чак да му дожалее на човек и за “крайнонуждаещите се” деца и майки на едни висши магистрати, нали ги помните? Защо будната обществена съвест не вземе да ги включи в мащабните световни благотворителни кампании срещу недоимъка, щом нямали и се нуждаели, при това крайно? Те и без това по света само се чудят срещу какво да протестират: войната в Афганистан, тероризма, глада и бедността, расизма и ксенофобията, екологичната катастрофа и социалните несправедливости, циганските бидонвили, радиоактивните отпадъци...

Сравнението ви се вижда нелепо и гротескно? Във Франция последните мащабни протести бяха срещу пенсионната реформа. В България вълнения по същия въпрос имаше, колкото да се отбие номерът. Ами смирението, с което се посреща освобождаването на дупнишките „братя Галеви”? Направо да се запита човек: пука ли му въобще за нещо на българина, и ако да - за какво?

А, да - тези дни пред Народния театър рехава групичка от хора надигна глас срещу “триглавата ламя на монополистите” - за поносими и прозрачни цени и за качествени услуги на електро- и водоразпределителните дружества и мобилните оператори. “Хубава си, моя горо” пяха Янка Рупкина, Камелия Тодорова, С. Кацарова и Наско от БТР. Кауза не особено възвишена, но поне справедлива. Особено, ако не можеш да си вдигнеш носа по-високо от електромера...

Давещият се спасява сам...

И ако за каузите на българските протести има поне частично оправдание, на въпросите, произтичащи от тях, няма еднозначен отговор. Кои стоят отпред на барикадата и кои дърпат конците отзад? Кога се организира българинът и не е ли прекалено висок прагът му на търпение? Колко форми, освен уличния натиск, познава той? И по-важно - довежда ли се борбата докрай и колцина от тези по барикадите по някое време скришом и под сурдинка се съортачват с довчерашния опонент, за пари, облага или пост?

Вместо финал: за оцеляване, от себеуважение или за израстване - давещият се спасява сам. Съзнанието и за най-малка победа обаче дава сила да продължиш напред.