Черното е лесно

В две-три от границите ни тежко дишат и застрашително тлеят различни кризи: оградата, армията и граничната полиция са разположени там, но дали това ни носи сигурност и спокойствие? Дали протестите в съседна Македония, организирани от преди време амнистираните срещу сегашната амнистия и предстоящите избори, срещу президент, парламент, корупция и прочие символи и анти-символи на дъжавността няма да заразят и българската стабилност, да я разклатят и разтърсят? Дали гръцките и турските бежански огнища няма да подпалят и нашата черга, защото ситуацията изглежда твърде искрометна? Ето такива конкретно-абстрактни мисли се въртят из главата ми, додето се качвам в трамвай №12 на площад „Журналист“ и за секунди попадам в епицентъра на скандал, който ми подсказва към какъв опасен ръб се е устремило обществото ни, зорлем сякаш завихрено от агресии и взаимоненависти...

От частното към общото

Възпитана що-годе и упорита контрольорка настоява да провери пътник, който яде баничка: той ругае с пяна, всъщност с трохи, на устата, в „дискусията“ се включват и немногобройните пътуващи, всеки със свое различно мнение и в един миг проверяваният просто побеснява, мята увитата в найлон баничка по контрольорката и се нахвърля да я удари. Чува се ясна въздишка: „Няма ли кой да защити жената, бе, не останаха ли мъже в тая държава?“ И още по-ясен отговор на въздишката: „Мъжете са по границата, ама сега ще ги съдят, щото дай ни на нас да поддакваме на Брюксел... Да сме добри с тая пуста напаст, дето американците ни я натресоха.“ „Друг път американците, руснаците бомбардираха Сирия, ти новини не слушаш ли?“, включва се и трети, и така до следващата спирка, когато и нередовният „агресор с баничката“, и контрольорките слизат, гласовете все още са различими. Сетне мотрисата се превръща в жужащ политиканстващ кошер, в какъвто май се е преобразила и цялата ни държава.

Все по-черната черна патетика

„България се превърна в място за напускане“, „Страната е изправена пред провал“, „Кърджалийските времена тепърва започват“ и прочие вещания, и никой не слуша никого, никой не вярва на никого: черната патетика става все по-черна, за да се надцака опонента и колкото по-високо викаш, толкова по-ниско падаш в изразните си средства и толкова по-несвободно зазвучава словото. Обидите, упражняващи сякаш безсилието на думите, и скандалите, символни за невъзможността ни да се справим и с реда в държавата си, и със собствените си лични бесове, кънтят стереофонично отвсякъде: от парламента, форумите, медиите, превозните средства, кръчмите и домовете.

Вкопчим ли се окончателно само в лошото, в настървението и самоунищожителността, наистина става страшно: деветнайсетгодишни убиват съседско дете за златни накити, мускулести мъже с татуировки и висящи присъди създават „народно опълчение“, пазарджишките ромки фанатизирано носят бурки срещу 120 лева месечно и това са произволни примери от „ниските етажи на съществуването“, а недай си боже да вдигнем поглед по-нависоко: разпищолена посредственост, корупция, цензура, цинизъм.

Няма ли едничка ценност да „спои“ обществото ни, питам се? Да го смири в предвеликденските дни? Да му внуши градивен дух в неспокойното и объркано световно време? Убедена съм, че можем да се справим, че все още зависи от нас, и поотделно, и заедно. Една ведра и безкрайна опашка, на която имаше и много деца, ми го подсказа: „Книги за смет“. Дано да го сторим, преди да е станало късно.