България: невидимите атентати

Тази наша тревожност си съществува неотместимо, просмуква се с абсурдни новини и случаи, с малки домашни взривове на насилие и агресия, разгръща се във всекидневна катастрофичност.

Вероятно несигурността, бедността и откровената безизходица на мнозина в България лесно се трансформират в асоциално поведение, иначе как да си обясним „обезценяването” на човешкия живот, незачитането на човешкото достойнство, нерядко и загубата на инстинкт за самосъхранение, представим ли си войната по българските пътища.

Повод за разтърсваща тревога

Поразителни по различен начин са два случая от изминалата седмица, например. Боят между дванадесетокласнички в Бургас оголва една „позорна вътрешна действителност” на част от младите хора: достатъчно е да ги чуеш как говорят, как (не) мислят, как обясняват или не успяват да обяснят причините за подобно грозно събитие. Какви възможности и най-вече норми на общуване съществуват в скалата от ценности на тези почти деветнадесетгодишни деца, какви хоризонти, по-далечни от моловете, Гери-Николското осъществяване с мрежести чорапи и изплезен език и перспективата да си нечие „малко коте” (по разгърналата се сага на футболиста В.Божинов)? Какви още лесни и опасни съблазни щъкат из умовете на подрастващите, на младежите без мотивация и цел, които предстои да изградят бъдещето на страната ни: ето това е повод за разтърсваща тревога.

Примерът с възрастната жена, поръчала и предплатила убийството на близките си, също ни втрещава. Не е особено трудно да го асоциираме с подобна драма от миналата година, когато леля поръча убийството на племенницата си, като и тогава, и сега става въпрос за имоти и наследства – страшен симптом докъде се срива човек в материалните си обсесии.

Психическата устойчивост

Някой би казал, че моралните сривове не би трябвало да ни тревожат, че сме длъжни да загърбим невидимото, тъй да се каже, когато конкретният момент ни обгръща с конкретна световна заплаха: бежански потоци, тероризъм, ислямизация на големи групи от хора. Когато и българският живот по места прилича на военновременно съществуване или криминална хроника.

Друг би напомнил, че държавата трябва да се върне на мястото си, да вземе мерки. Дали предстоящият антитерористичен закон, който ще се приеме в „ударни“ срокове , съвместните учения на армията и полицията по границите и в София, почти завършената ограда по границата с Турция ни успокояват поне отчасти? Дано.