Реформатори, какво стана с морала?

Реформаторският блок участва в управлението на границата на компромиса. Назначението на Слави Бинев е тежък компромис. Гласуването на Борисов за премиер е сериозен компромис. Всичко това са думи на един от лидерите на Реформаторския блок - Радан Кънев. Отново според него - дясната коалиция имала сериозни ценностни различия с националистите от Патриотичния фронт, но направила поредица от компромиси, за да стане възможно управлението на държавата.

Не, общото между тези изказвания от последния месец е не думата „компромис“, макар да е може би най-често употребяваната от представителите на Блока. Общото между тях е потъпкването на редица ангажименти и престъпването на редица демаркационни линии, които само преди година Реформаторите сами начертаха. И затова влязоха в парламента. Ставайки обаче част от властта, десните партии не само изразиха готовност да се отрекат от себе си, но дори вече го сториха. При това бързо и без никакво замисляне.

Реформаторският блок се превърна в огледало на всички критикувани от него практики. Не това обаче е проблемът, защото този синдром на овластяването е често срещан. Истинската драма в случая е, че в желанието си да се харесат на избирателя Реформаторите сами се обясниха като морална, а не политическа алтернатива. И докато политиката не изключва опцията да бъдеш всичко това, срещу което си протестирал в ролята си на опозиция, то моралът категорично го забранява.

Компромисите

Моралът не позволява през юни 2013 година да заявиш, че протестите няма да върнат ГЕРБ на власт, тъй като Борисов е част от мафията и това би било предателство към твоите избиратели, а година по-късно не само да осъществиш новото управление на ГЕРБ, но и да си горд с това.

Моралът изключва опцията партия да свали политическото доверие от министър заради злоупотреба със специални разузнавателни средства, а две години по-късно същият този човек да получи контрол над специалните служби, макар и „само” през парламентарна комисия.

Извън полето на морала е и да подкрепиш бивш борец и укрепител на чалга индустрията за шеф на комисията по култура. Моралът не позволява и това - когато този човек заяви, че би нарушил законите на иначе правовата държава, за да „се защити от криминалитета“, ти да го обявиш за „компромис“ и просто да го призовеш сам да прецени дали да се оттегли. Впрочем, моралът не позволява и министър на културата да бъде човек, наричан „мултак“.

Моралът забранява и този сценарий: да откажеш катарзис на Пеевски, а на Борисов, Цветанов и Бинев да го подариш.

Моралът не позволява да настояваш за парламентарна подкрепа от националистическа партия, която през цялото време оспорва назначение на човек с турско име.

Моралът изключва една година да питаш „Кой?“ и с гневен поглед да сочиш Делян Пеевски, а веднага щом се озовеш във властта, той изведнъж вече да не те тревожи. Помните случая Владислав Горанов и обясненията на РБ, че снимката му с Пеевски не ги притеснява, тъй като много хора имали снимки с медийния магнат (по Радан Кънев).

Моралът не позволява на министъра на здравеопазването да казва, че цялата ромска общност е виновна за нападенията над лекари и затова сега в гетата (създадени с дейното участие на държавата) спешната помощ няма да ходи, ако не е осигурена охрана. В модерните общества няма колективна вина (още по-малко на етнически признак), защото вината винаги е лична, а министърът не е самодържец, решаващ еднолично кой да живее и кой - не.

Синдромът на всепозволеността

Моралът забранява всичко това. Политиката - не. Ето защо компромисите на Реформаторския блок могат да бъдат обяснени политически, но не могат да бъдат оправдани с онова, което Реформаторите нарекоха своя стратегия - морала.

Впрочем, били сме свидетели на доста метаморфози на най-различни политически субекти в момента, в който влизат във властта. Сигурно помните как ГЕРБ замениха „вредните“, по техните думи, практики на Румен Петков в МВР с прийомите на Цветан Цветанов. Сигурно помните и как след това БСП и ДПС - за да спасяват държавата от полицейщината, налагана от Борисов, назначиха Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Днес тези формации носят политическата отговорност за решенията си - ГЕРБ имат едва 84 народни представители, а БСП и ДПС не преминават границата от 40 депутати. Прогнозата за Реформаторския блок е обаче още по-трагична - тази парламентарна група едва ли ще е представена в следващия състав на Народното събрание. Тя ще стане жертва на собствените си морални ангажименти и компромисите с тях.

Синдромът на всепозволеността в родния политически живот - удобното настаняване в прекомерно раздутите граници на допустимото, наложени от предходните властващи, зарази ГЕРБ, които наследиха странното формирование Тройна коалиция. Впоследствие партията на Борисов предаде болестта на уж експертния кабинет „Орешарски“. В рамките на това управление мерилото на възможното прие очертанията на Делян Пеевски. Поблазнени от тези широки рамки, наложени като стандарт от Станишев и Местан, Реформаторите изглеждат към момента така, сякаш удобно се настаняват в тях. За да заемат тези очертания, те правят компромиси - по отношение на Борисов, Рашидов, Горанов, Цветанов, Бинев, Патриотичния фронт. Макар и несръчно, всички тези компромиси могат да бъдат обяснени политически. С тях обаче Реформаторският блок загуби своята легитимация - морала.