Миражът Шенген

Едва ли някой помни колко пъти вече сме гледали този „филм”... Седмици наред отговорните български институции уверяваха, че работата най-после е опечена и на 8 октомври министрите на вътрешните работи от ЕС ще гласуват за дългоочакваното (от 8 години) членство на България в Шенген. Съпротивата на няколкото скептични държави била вече преодоляна и те били готови да отворят първо въздушните, а после и морските и сухопътните граници. Два дни преди заветното заседание обаче се оказа, че точката пак я няма в дневния ред, а членството пак се отлага. Думата „отлагане” обаче като че ли вече не е съвсем подходяща - съдържа нюанс на оптимизъм, който може и да не е оправдан.

Първото отлагане - и след това

Съвсем скоро ще се навършат пет години от първото отлагане. Мнозина сигурно са го забравили, но то беше толкова изненадващо и шумно, че си заслужава да се припомни. Към края на 2010 година, когато членството в Шенген се представяше като „в кърпа вързано”, понеже страната е изпълнила „на 100 процента техническите критерии”, вътрешните министри на Франция и Германия изпратиха до Европейската комисия писмо, в което еднозначно и без излишна дипломатичност заявиха, че планираното за 1 януари 2011 г. присъединяване на България и Румъния би било „преждевременно” заради констатираните от Комисията „недостатъци” в областта на правосъдието и борбата срещу корупцията и организираната престъпност - недостатъци, които „могат да имат тежки последствия за вътрешната сигурност на ЕС заради влиянието, което биха могли да имат върху границата и върху достъпа до базите данни на Шенген". "Смятаме, че решението трябва да бъде взето, когато основните проблеми, създаващи безпокойство, бъдат решени", посочиха двамата министри, като иначе признаха, че „от техническа гледна точка процесът на присъединяване е като цяло положителен”.

Последваха месеци на неспирно повтаряне, че България е изпълнила техническите критерии и правни основания за отказ липсват. Още тогава се появи и компромисната идея за поетапно членство - първо с въздушните, после с другите граници. В отговор Холандия първо постави условието за поне един, а през декември - вече за два, при това последователни, доклада в областта "Правосъдие и вътрешен ред", които да показват, „че напредъкът в борбата срещу корупцията и организираната престъпност е невъзвратим” и подкрепен с „убедителни факти и числа”. Тогава българските власти предположиха, че членството се отлага за юли следващата година. Но след това се заредиха отлагане след отлагане...

Ентусиазъм и разочарование

С идването си на власт днешното правителство поднови усилията по направлението Шенген и още след първите си контакти на високо равнище в Брюксел с ентусиазъм обяви, че (за разлика от предшествениците си) е получило „безпрецедентна подкрепа” и че „до март влизаме в Шенген”. И, въоръжено с тази подкрепа, се втурна да убеждава една по една „скептичните страни”, че България е готова за членството и че въпросът трябва да се отвърже от Механизма за сътрудничество и контрол в областта на правосъдието и вътрешния ред. И така допреди месец, когато бе обявено, че „съпротивата на тези страни е вече преодоляна и те са готови да отворят границите”. Което трябваше да стане на 8 октомври. Но пак не стана. Сега надеждите се насочват към декември, но напразно.

Уверението, че вече е останала само една недоубедена страна, не е никак успокояващо, защото и една стига (особено ако се казва Германия), а и говорителите по тази тема се сменят щафетно и не е задължително всички постоянно да са на първата линия. Твърдението, че членството в Шенген вече не се обвързва с реформата в съдебната система и борбата срещу корупцията, също не означава кой знае какво. Защото на практика в тази сфера в България все още няма съществени промени, тъй че обвързването може всеки момент да се появи отново. А и пред присъединяването се изправя ново, още по-високо препятствие, чието преодоляване не зависи от българските власти - безпрецедентната миграционна криза в Европа, която скоро няма да отмине.

Струват ли си усилията?

Българското правителство се опита да превърне тази криза в свое предимство, убеждавайки, че понеже страната охранява сериозно границите си и се бори срещу трафика на хора, нейното приемане заедно с Румъния ще е част от решението и само ще укрепи стабилността на Шенген като зона на сигурност. Събитията обаче не са на страната на тази логика. Тъкмо обратното - само усилват притесненията на страните-членки. Бежанската криза взриви всичко. Външните граници се пропукаха и поддадоха непоправимо. Макар и само временно, вътрешните граници започнаха една по една да се възстановяват. Не само като проверки и паспортен контрол, но и като стени и телени заграждения. „Невероятно е, че през 2015 година се издигат огради между държави от ЕС - това би бил краят на Европа, ако всички постъпват така”, възкликна председателят на Еврокомисията.

Прословутото Дъблинско споразумение, според което бежанците остават в първата страна от ЕС, чиято граница преминат, е мъртво. Скоро, твърдят някои, ще е мъртъв и Шенген. Дори и тази прогноза да е пресилена, сегашният момент е крайно неподходящ да се твърди, че страна, която във всеки момент може да се окаже на пътя на бежанската вълна, трябва да бъде приета в Шенген.

Още повече при общата атмосфера на недоверие, несъгласия и разделения в ЕС, нагнетявана мощно от наслагването на кризи - първо гръцката, сега и бежанската. Допускането, че сега е възможно страна като България да влезе в Шенген, е равносилно на допускането, че може да бъде приета в еврозоната. Също като еврозоната Шенген може би ще оцелее, но не и с досегашните си правила, механизми, а може би и състав. И в двете зони вече са факт или предстоят сериозни промени. И затова отношението към тяхното разширяване никога няма да е същото. Тъй че вече не става дума за поредното отлагане, а по-скоро за отдалечаващ се мираж.

Сега по инерция всички продължават да повтарят, че България е „заслужила мястото си в Шенген”. Но дали тази цел, която е повече въпрос на престиж за политиците, отколкото на практически смисъл за гражданите, все още си заслужава енергията и усилията? Дали не е по-добре те да бъдат съсредоточени в решаването на други, по-важни проблеми? Такива има достатъчно.