Когато пътят за бягство е само един – към Русия

Александър изпраща съобщение от един хостел в Хелзинки: „Успяхме". Още едно украинско семейство, което е напуснало Русия.

Александър е избягал от селото си край Харков заедно с още шестима души от семейството. Тръгват към Русия, защото това е единственият безопасен маршрут - останалите са под обстрел.

Продали са колата

Първо ги изпратили в приемателен лагер във Воронеж. Там 86-годишната баба се разболяла от коронавирус и починала. „Тя бе преживяла Втората световна война, но сега не можа", казва Александър.

Той тръгва на път с майка си, брат си, съпругата му и техните двама синове. Имената им не бива да се споменават, Александър също се нарича другояче. Племенниците му са на 11 и на 12 години, по-големият е с тежки увреждания, не може да върви.

Сменяли се да го носят на носилката, тъй като в бягството си трябвало да оставят инвалидната количка. Продали в Русия колата, с която минали границата, за да могат да купят лекарства за майката, страдаща от диабет, и за погребението на бабата.

Разпределителният център Санкт Петербург

В Санкт Петербург гъмжи от подобни истории, коя от коя по-сърцераздирателна. Градът се е превърнал в разпределителен център за тези, които са избягали от Украйна в Русия - но в никакъв случай не искат да останат там. Създадена е полулегална мрежа от доброволци, които оказват помощ на бягащите. Те предлагат подслон, готвят, купуват билети за по-нататъшното пътуване към Естония или Финландия.

„Русия пуска украинците да заминат, не задържа никого", казва отец Григорий, който вече е помогнал на мнозина. „Затова е погрешно да се говори за депортации. Но почти никой не може да се справи сам - тъй като мнозина идват без пари или без документи."

Могат обаче да се извадят временни документи, с които да напуснат страната. Това функционира, но малцината знаят за тази възможност. Русия я предлага на избягалите, но в повечето случаи им се препоръчва да поискат убежище или дори направо руско гражданство. Който се съгласи, получава стартова сума от около 150 евро и билет за региона, в който му се обещават жилище и работа. Нерядко дори украинците могат да избират измежду няколко възможности. 

„Не мога да остана"

„Ако домът ти е разрушен и тъкмо си избягал от бомбите, това може да звучи и като добра перспектива - като се има предвид колко са травматизирани хората", предполага отец Григорий. Но някои от бегълците никога не са били в чужбина, най-много да са идвали в Русия, а география са учили отдавна. „И като чуят - имаме за теб работа във Владивосток, където климатът е сходен с този в Мариупол - се съгласяват. Не си дават сметка, че това е на 7000 км разстояние."

Едва когато пристигнат след девет дни пътуване с влак, разбират каква е реалността. И че отново искат да се махнат. Григорий току-що е помогнал на едно украинско семейство да се върне оттам.

На Александър и на семейството му също е било предложено да останат в Русия. „Отнасяха се с нас добре, дадоха ни дрехи и храна и ни помогнаха с погребението", казва той. Но да останем? „Жилището ни беше точно до едно летище, откъдето постоянно излитаха бойни самолети, като беше ясно накъде отиват. От чисто морална гледна точка не мога да го приема, не мога да остана в тази страна."

Обществото е напълно деморализирано

След анексията на Крим отец Григорий се е отрекъл от Руската православна църква, която отдавна се е превърнала в държавна - преминал е към независимата апостолическо-православна църква.

Той е един от малкото, които говорят открито за войната, за загубите - и за вината. Както казва - вижда се като представител на страната си, като някой, който се опитва да поеме поне една малка част от вината и така да я намали. „Нашето общество е напълно деморализирано. Допуснахме катастрофа, от която как ли ще излезем? Ще продължим ли да твърдим, че са фашисти? И децата ли са фашисти? Това е безсмислица."

Руското общество обаче отдавна не е безразлично. Макар според допитванията мнозинството да поддържа курса на Путин в Украйна, как да се вярва на допитванията в атмосфера на страх?

Сред сътрудниците на Григорий има жени, чиито мъже не бива да знаят, че варят супа за украинските бежанци. Хотелиерка, която предоставя подслон, но не иска да говори открито за причините за бягството. Главният лекар на една частна клиника, който също отказва да прави политически изявления - „Тук всеки разбира какво става". Ври и кипи, макар и неявно.

„Има много добри хора", казва Александър, който е успял с автобус да стигне до Хелзинки през Талин. Дори руски войници са им помагали. Но твърдо не желае да живее в Русия, нито пък във Финландия - би искал колкото може по-скоро да се върне в селото си край Харков. След което да изгради всичко наново - дома си, страната си, бъдещето си.