Как се бяга на Запад

Автомобилът "Кадилак ДеВил" модел 1957-ма привлича погледите с огромните си перки на багажника, белите отстрани гуми и хромираната озъбена решетка на радиатора. И въпреки това, а може би дори именно заради запомнящата му се външност, с такъв автомобил между 1964 и 1967 година над 200 граждани на бившата ГДР успяват да избягат на запад. За разлика от други използвани за бягства автомобили в Кадилака не е било необходимо да се крият в специално опразнената вътрешност на седалката или в двойното дъно между багажника и задната ос. Този автомобил има едно решаващо предимство - огромно арматурно табло, под което нито един източногермански митничар не се сеща да провери за евентуален тайник с беглец.

Тясно и задушно, но успешно

Тайникът зад арматурното табло е с размери 1,40 м на дължина, 45 см широчина и 30 см височина. А самият беглец се е криел по следния начин: главата е в нещо като купичка вдясно от кормилното стъбло, краката са свити в колената и се побират в десния калник. Заключеното с електромагнитни клинчета табло може да се отвори по един единствен начин - чрез вкарването на специална метална пластина в дупка на запалката.

От октомври 1964 до средата на ноември 1967 година три различни организации за подпомагане на бягствата използват автомобила. Сменят се шофьорите, регистрационните номера и цвета на возилото. Променя се привидно дори и марката: манипулират документите на колата и монтират друга радиаторна решетка, превръщайки Кадилака ту в Плаймут, ту във Форд Меркюри. Това не правело впечатление на източногерманските граничари, а до прословутата Щази достигнала само информацията, че бегълци били изкарвани от страната с някакъв кадилак.

Триковете на най-успешния помагач

Подробностите на тази колкото смела, толкова и успешна акция се споделят сега от Буркхард Вайгел, чиято била идеята за манипулирания кадилак. През 1960-те години той е сред най-успешните помагачи на бегълци от ГДР. Прекарал е през границата около 650 души и публикува неотдавна най-важните си трикове в авторската книга "Пътища през стената".*

Да се помага на бягащите от ГДР до ден-днешен носи не особено добър привкус. От една страна заради дълготрайното влияние на комунистическата пропаганда срещу "търговците на хора". Тази пропагандна кампания стартира непосредствено след издигането на стената. Малко след фаталната дата, през август 1961 година смели граждани на Западен Берлин и на Федералната република организират по най-различни начини помощ за желаещите да напуснат "работническо-селския комунистически рай" и да изберат свободата. Някои от начините за бягство водят през импровизирани кабелни лифтове или пък през тайно изкопани тунели. "Най-мръсният" начин за бягство през късната есен на 1961 година е през берлинската канализация, използвана от около 750 бежанци.

След 1964 година пропагандната кампания на комунистическата Германска единна социалистическа партия /ГЕСП/ срещу "терористите и търговци на хора" започва да оказва ефект и на запад. Когато при най-успешното бягство през тунел през октомври същата година при престрелка с помагачите загива източногермански войник от гранични войски, седмичникът Ди Цайт остро осъжда инициаторите на тунела и ги упреква, че "са спечелили много пари". Дали това твърдение е било подшушнато от Щази или не - не е изяснено до днес.

Важни са връзките, не парите!

Двама от участниците в групата на Волфганг Фукс наскоро също представиха тяхна книга за събитията от 1960-те "Помагачи за бягство"**. Двамата автори Клаус Михаел фон Койслер и Петер Шуленбург разказват как е работила групата на Фукс в действителност. Те публикуват пълна документация за финансирането на общо пет тунела и по този начин опровергават твърденията на източногерманската пропаганда. Помагачите са набирали средства от различни спонсори и от западногермански роднини и близки на желаещите да избягат граждани на ГДР. Дали някой е можел да избяга успешно е зависело от личните му връзки и доверието, а не от финансови предпоставки.

Сред най-сензационните акции е едно бягство в северната част на Западен Берлин. Точно за смяната на граничния караул в 12 часа по обяд четирима бегълци с трабант е трябвало да навлязат колкото е възможно по-навътре в граничните заграждения на Вилхелмсруер Дам. След което помагачите възнамерявали да хвърлят димки, за да попречат на граничната охрана и да се притекат на помощ на бегълците през предварително разрязаната бодлива тел. Планът обаче търпи частичен неуспех. Трабантчето се оказва твърде слабо, за да разбие укрепленията и закъсва още на първата бариера. Не се получава и с димните гранати: очевидно помагачите били оставили фитилите да горят твърде кратко време, преди да хвърлят димките през границата. Граничарите открили огън на месо срещу бегълците и помагачите им. Двете жени сред бегълците срещнали затруднения при преминаването през бодливата тел. Въпреки всичко бягството посред бял ден се оказало успешно.

А къде е Кадилакът днес?

Отчасти заради активната дезинформация от страна на източногерманските власти през 1960-те години голяма част от някогашните помагачи са изпокарани и до ден днешен помежду си. Може би това е и причина техните заслуги да не бъдат оценени по достойнство до наши дни. Вярно е, че сред тях е имало и криминални типове. Но авторите Вайгел, фон Койслер и Шуленбург искат да променят нещата и да докажат, че помощта за бегълците е била част от съпротивата срещу комунистическата диктатура.

Кадилакът с тайника впрочем е продаден от Буркхард Вайгел на Волфганг Фукс в началото на 1967 година. Фукс успява да прекара с него на запад още около 80 граждани на ГДР. По-късно лимузината е забелязана и заподозряна от чешки граничен пост, двама бегълци са арестувани за известно време, но чешките власти не ги предават на ГДР. Кадилакът е конфискуван в Чехия и оттогава следите му се губят.

*"Wege durch die Mauer", Edition Berliner Unterwelten, Berlin 2011

**"Fluchthelfer", Berlin-Story-Verlag 2011