Голямата германска вина

Едно-единствено име отключва вратата към истинска историческа бездна. Името на концлагера Аушвиц (Освиенцим) е нарицателно за Холокоста - т.е. за избиването на милиони евреи, но също и за милионите хора, брутално унищожени от Хитлеровия режим между 1933-1945 година.

В съзнанието на съвременните хора са се запечатали картините с конските вагони, в които са натъпкани деца, жени, млади мъже и възрастни хора, прекарали дни, ако не и седмици без достатъчно храна и вода. Те пристигат в концлагера Аушвиц-Биркенау (известен в България повече с името на полското градче Освиенцим), а в очите им все още грее искра надежда, защото не знаят какво ги очаква там.

А там ги очаква смъртта. Смъртта обикновено ги посреща още на железопътната рампа – в лицето на лагерния лекар д-р Йозеф Менгеле. Естер Бежарано, която по чудо оцеляла в концлагера, днес разказва: „Този д-р Менгеле се изправи пред нас и вдигна ръката си. За всеки отделен човек сочеше с палеца си или наляво или надясно. Ако ти посочеше наляво – засега оцеляваш. Посочеше ли обаче надясно – отиваш право в газовата камера.”

В Аушвиц бяха избити над един милион души. Най-вече евреи, които още с пристигането си попадаха в газовите камери. Сред убитите обаче имаше много поляци, синти и роми, мъже, жени и деца от цяла Европа. Палачите на Хитлер избиваха хора не само в Аушвиц. В Майданек, Треблинка и Собибор също имаше лагери на смъртта, където хората бяха изтребвани на конвейер.

Систематични убийства се извършваха и в Равенсбрюк, Берген-Белзен, Дахау, Бухенвалд, Маутхаузен и къде ли още не. Дали в резултат от нечовешко трудово натоварване, от изтезания, глад или произволни разстрели – труповете и в тези лагери бяха безчет. Да не говорим за масовите разстрели на хора като тези в Бабий Яр или край Вилнюс…

Независимо от всичко това, тъкмо Аушвиц си остава символ за тези невероятни жестокости. Защото тъкмо там промишленото избиване на хора, което практикуваха националсоциалистите, достигна своя апогей. Никъде другаде за толкова кратко време не са били избивани толкова много хора, и то по такъв перверзен начин. От комините на крематориумите си виеше пушек ден и нощ. Палачите най-напред задушаваха жертвите си с отровния газ Циклон-Б, а после ги изгаряха.

"Онемялото" общество

След края на Втората световна война мнозинството германци първоначално се държаха тъй, сякаш нищо не са знаели и не са имали нищо общо с това ужасно престъпление. Включително и хората, които живееха край концлагера Берген-Белзен – независимо, че британските войски нарочно заведоха в лагера цивилното население от околността, за да види то с очите си камарите от трупове и изпосталелите оцелели, които приличаха повече на скелети.

После обаче започна Студената война и както американците, така и британците сякаш решиха, че не бива толкова да притискат германците със собственото им ужасяващо минало. Трябваше да минат десетилетия, докато германското общество наистина подхване дискусията за вината на германците.

Повратната точка беше първият процес срещу виновните за Аушвиц, който се проведе във Франкфурт на Майн от 1963 до 1965 година. За пръв път на този процес оцелелите получиха думата и разказаха пред света не само за чудовищните убийства на конвейер, но и за прецизно функциониращата система за експлоатация на трудовата сила и на всички други ресурси на жертвите.

В един от трите лагера край Освиенцим например била изградена огромна промишлена зона, където големи фирми като ИГ „Фарбен” изкарвали добри печалби. Златото от пломбите на жертвите, дрехите им, дори косите – всичко било превръщано в пари, които влизали в германската държавна хазна. По време на първия процес във Франкфрут медиите всекидневно отразяват най-подробно свидетелските показания.

Трагичното минало - във филми и литература

През 1965 година драматургът Петер Вайс създава документална пиеса, която задълго поддържа жив интереса към темата в общественото съзнание. В края на 70-те години по телевизията във ФРГ се излъчва американският сериал „Холокостът – историята на семейство Вайс”, който за пръв път приобщава най-масовата публика към ужасния спомен за избиването на милиони хора. Телевизионните зрители и цялото общество заговарят на висок глас за премълчаното, за гузната съвест на милионите германци, които по време на войната са си затваряли очите, когато техни съседи евреи внезапно изчезвали без следа. През 1985 година беше показан и многосерийният документален филм „Шоа” на Клод Ланзман, в който режисьорът беше включил и многобройни интервюта с оцелели, както и кадри от лагерите.

През 1998 година в свое слово един от най-известните германски писатели Мартин Валзер заговори и за нещо друго – за инструментализацията на Холокоста: „Когато медиите всекидневно ми припомнят това минало, аз постепенно забелязвам, че изпитвам вътрешна съпротива срещу постоянното показване на нашия позор. И вместо да бъда благодарен за това, че всеки ден ми го напомнят, аз започвам да извръщам глава.”

В това слово, което предизвика бурни дискусии в Германия, писателят стига до извода, че Аушвиц не бива да се превръща в постоянно действаща „морална бухалка” и в някакво „задължително упражнение” за обществото. Централният съвет на евреите в Германия тогава възмутено възрази срещу разсъжденията на Валзер и дори го обяви за духовен подстрекател. Всъщност обаче писателят изобщо не искаше да омаловажава вината на Германия за Аушвиц, той просто търсеше отговор на един ключов въпрос: Как ужасът и вината за извършеното да не потънат в забрава, а да останат живи в съзнанието на германците, без думата „Аушвиц” да се изтърка от всекидневна, рутинна употреба?