Защо цял свят трепери за тайландските момчета?

С какво тези дванайсет деца и техният футболен треньор са толкова специални, че милиони хора следят по смартфоните си или пред телевизора акцията за спасяването им? Защо едва ли не цял свят се солидаризира с родителите на момчетата и със спасителния екип в борбата им срещу времето и срещу дъждовете? Дали трябваше да се рискува с тази ускорена спасителна акция или щеше да е по-добре да се изчака сухият сезон? Но дали пък децата щяха да издържат толкова дълго в пещерата, дори да им е осигурено снабдяване отвън?

На една ръка разстояние

Естествено, тези кадри ни докосват. Снимките и клиповете, до които външният свят получи достъп благодарение на спасителния екип, ни дадоха усещането, че едва ли не участваме в събитията. Чие ли сърце няма да трепне от писмата, които момчетата написаха до своите родители, за да им кажат, че ги обичат? Или пък от първото им желание, когато един ден са отново на свобода? Едно от децата, които вече две седмици са заклещени в наводнената пещера, се пожела обилно барбекю. И документира желанието си на къс хартия. Да, докосва ни тази невинност. Но не само тя.

Защото момчетата и момичетата, които се крият в руините на разрушените от бомби сгради, също са невинни. Невръстните сирийски бежанци, които се давят в Средиземно море само защото родителите им търсят по-добър живот, също не са виновни за съдбата си. Невинни са и децата, превърнати в безчувствени войници от банди жестоки убийци.

Чуват се гласове, че в това огромно международно внимание към съдбата на тайландските момчета има и доза воайорство, защото - благодарение на новите медии и на ятата репортери от цял свят - хората следят почти на живо тази борба за оцеляване. Да, репортажите в реално време от огнищата на катастрофи сигурно обслужват и някои низки човешки инстинкти. Но и това обяснение не е изчерпателно.

Съдбата на другия

Става дума за един прост факт: в тази битка може да има само победители. Ситуацията не оставя никакво пространство за цинизъм. Няма място за отвлечени разсъждения от типа „Няма как да приемем всички". И никой няма да тръгне да твърди, че родителите на децата били икономически мигранти и поради това в някакъв смисъл лично носели вината за нещастията, грозящи невръстните бежанци в Средиземно море.

Тук, при тези дванайсет момчета, заклещени в пещерата, има един-единствен враг: водата. Тъкмо тази яснота, тъкмо тази еднозначност е в състояние да сплоти целия свят. Еднозначност, която не оставя никакво място за циничния въпрос кой в крайна сметка има право на добър живот.

Би ми се искало тези напрегнати часове на надежда, симпатия и загриженост да отворят вратата към нещо по-голямо. Нещо, което надскача обикновеното медийно събитие. И когато (дано!) всичко приключи добре, под черта да остане нещо повече от обикновеното приятно чувство - да остане и прозрението, че в крайна сметка винаги става дума за конкретни хора, които не са избрали доброволно съдбата си.