Снимката, пред която онемяваме

Тази снимка е разтърсваща. Тя онагледява ужаса на обреченото, отчаяно и смъртоносно бягство от една страна, разкъсана от гражданска война. Това е уловен миг от случващото се всеки ден по средиземноморските брегове.

Защо я показваме

Тази снимка е увековечила ужаса на самата гражданска война в Сирия. Тя ни потриса. Кара ни да онемеем от напиращото болезнено съпричастие. Снимка, от която осъзнаваме собствената си безпомощност. Снимка, над която се замисляме. И пред която немеем. Снимка, за която начаса разбираме: това е кадърът на годината, навярно и на десетилетието. Тя онагледява всичко онова, което ни вълнува през тези месеци, затрогва ни, разгневява ни, възмущава ни. Това е снимка, от която ни побиват тръпки на ужас.

Редно ли е да я публикуваме, трябва ли да я публикуваме, длъжни ли сме да я публикуваме? Има аргументи - смислени и убедителни - да не я поместваме. В тях се говори за уважение, за респект към достойнството на това дете, за почтената сдържаност на медиите в такава ситуация.

Но ние от Дойче Веле решихме да я покажем. Не за да подхранваме жаждата за сензации. Не за да привлечем повече публика за интернет-сайтовете ни и телевизионните ни програми. Показваме я, защото тя ни бърка в сърцето. Показваме я, защото тя се превърна в символ на трагедията на бежанците: едно невинно дете, заради което родителите се отправят на опасно пътешествие с надеждата да му осигурят по-добро, човешко бъдеще, ала накрая всичко завършва със смърт в морето.

Защото съпреживяваме чуждото страдание

Показваме тази снимка, защото ни потресе, защото направо ни лиши от думи на редакционното ни съвещание, накара ни дълбоко да се замислим. И болезнено да съпреживеем страданието и смъртта. Показваме я именно защото съпреживяваме това страдание, което - насред трескавия ни журналистически делник - ни доведе до минута съзерцание. Пред тази снимка.