Заради лицемерието на либералните елити

Популистите отчасти правилно диагностицират проблема, но предлаганите от тях решения са сбъркани. Главният проблем на либералните западни общества е лицемерието и двойният им морал. А левите в Европа доброволно са се предали в робство на неолиберализма, вместо да се борят за правата на онеправданите. Това са няколко от тезите на професор Бернд Щегеман, философ, публицист, режисьор и драматург, който току-що издаде книгата „Призракът на популизма”.

Карл Шмит, юрист и философ, който през 1930-те години не само подкрепя, но и легитимира режима на Хитлер и е известен със своите антилиберални възгледи, твърди в своите произведения, че същината на Политическото e разграничението между приятели и врагове. Днес Щегеман открива този възглед в инструментариума на новите популисти. Според автора, трите главни свойства на популизма са насочени към едно и също. Популистите подменят балансираната комуникация с остри и полемични формулировки, чрез които хората се разделят на приятели и врагове, а най-вече - на „народ”, който се противопоставя срещу „елита”. Второ, популизмът отрича, че обществото се състои от индивиди, и заявява, че става дума за една цялостна общност, която трябва да се брани срещу нападения отвън. И накрая - популистите не приемат постмодерната, разпокъсана действителност, а твърдят, че има една-единствена истина, която те самите знаят, обяснява Бернд Щегеман в обширна статия в „Ди Цайт”.

Експлозивна смес

Авторът констатира нещо много важно: упрекът срещу елитите всъщност е насочен срещу двойния морал на онези, които имат някакви изисквания към обществото, но сами не са готови на никакви жертви за осъществяването им. Като пример той посочва професорите, проповядващи култура на гостоприемството по отношение на бежанците, докато сами живеят в своята частна собственост и така стават обект на омраза за всички, които обитават квартали с приюти за бежанци или пък работят нискоквалифицирани професии, където скоро могат да изгубят работните си места поради силната конкуренция. „Тоест, когато става дума за „елити”, се имат предвид не хората, които умеят някакви неща, а онези, които се кичат с лаврите на високи морални изисквания без личен ангажимент. Особено експлозивна смес създават топ-мениджърите, които въпреки чудовищните си провали настояват за високи бонуси, докато многобройни техни служители остават без работа”, пише Щегеман.

Двойният морал - това е главният проблем на западните либерални общества, смята публицистът. И обяснява защо:

„Всеки от нас знае, че смартфоните ни например се произвеждат от роби и че нашето благоденствие се дължи на експлоатацията на останалия свят. Парадоксът е, че колкото по-гръмогласно се самообвиняваме заради това, толкова повече обществено признание получаваме. А всъщност от вината, заради която се самобичуваме, за нас не произтичат никакви отрицателни последствия.”

В крайна сметка ние сме превърнали десния популизъм в нещо като плашило, с чиято помощ отхвърляме всяка неприятна критика срещу съществуващото положение, констатира Щегеман.

„Но отвореното общество не си прави никаква услуга, когато използва сбърканите предписания на популистите като повод да игнорира съвършено справедливите критики срещу глобализацията. Тъкмо защото либералните сили колаборират с капитала, популизмът ще подклажда трагичния конфликт в нашето общество. Центристите-либерали непрекъснато възклицават: „Но нали ние сме добрите?!” - и независимо от това гневът срещу техния двоен морал става все по-силен. И както във всяка трагедия, и двете страни хем имат, хем нямат право. Парадоксът на десните популисти се състои в това, че твърдението им за либералните ценнности и за социалната несправедливост като две страни на един и същи медал е вярно, но предлаганите от тях расистки и националистически решения са сбъркани.”

Но какви други решения може да има? По този въпрос Щегеман прехвърля отговорността към левите в Европа. Според него левицата сякаш изцяло е предоставила критиката срещу системата на примитивното насилие, идващо отдясно, докато тя самата доброволно се е предала във вавилонско робство на новия либерализъм. Така тя нито може да парира атаките на десния популизъм, нито пък да изработи своя собствена стратегия.

Зад паравана

Единственото възможно решение е самокритика на либерализма, установява авторът. В края на статията му четем:

„В очакване на завръщането на някаква лява политика дружелюбният лик на Ангела Меркел ще си остане перфектната фасада, зад която се крият отчетливите икономически интереси на нейното правителство. Официално се казва „политика на икономии”, а зад този параван повечето страни-членки всъщност се превръщат в задлъжнели колонии на германската икономика. Казва се още „култура на гостоприемството”, а всъщност проблемът с миграцията се изнася в периферията на ЕС, откъдето грозните кадри по-трудно достигат до моралните германци. Казва се „модернизация на обществото”, но всъщност се орязват правата на стачниците, приватизира се обществена собственост, а данък наследство непрекъснато се пригажда към интересите на богатите. Казва се „европейска солидарност”, но всъщност се финализира шоковата стратегия срещу гръцкото общество. Показваме се като добри хора, но други страдат и други теглят колата. И когато заради всичко изброено биват критикувани елитите, това може да бъде първа крачка към едно общество, където право на глас имат и онеправданите.”

Bernd Stegemann: Das Gespenst des Populismus. Ein Essay zur politischen Dramaturgie, Theater der Zeit, Berlin 2017