За трудното ашладисване на един министър

“Финансовият министър Симеон Дянков обясни, че изобщо не става въпрос за опразнена банкова сметка на президентството, а за известно закъснение при превеждането на парите в бюджета на институцията.” Из новините на в. “Сега”

Дали защото кризата повсеместно вилнее или пък е бюджетно време, или пък крещящият недостиг на пари освирепява всинца ни, но напоследък все финансовият министър Дянков е на фокуса и на мушката на медийното и обществено внимание. Той се завърна след успешна кариера в Световната банка, за да работи за страната си, но работата в България, види се, не е лесна работа.

Младият министър, с основателно самочувствие, че е изкачил твърде много стъпала по пътя на успеха другаде, тук често си изтървава нервите, доуточнява и дообяснява всяко второ свое изявления, обижда се и обижда, извинява се и пак същото.

Не е лесно да си българин в България

Какви са причините за трудното му ашладисване на родна земя, питаме се отстрани? И отиваме дори по-надалеч с въпросите: защо способните и образовани българи изграждат успешни кариери за нула време извън родината си, а тук не става и това си е?

В случая с Дянков отговорите са повечко. Отсъствал и развивал се дълго в общества и системи с правила, които поощряват експертните и човешки качествата, министърът се озовава сред родните ни нрави и в епицентъра на несвършващата криза. Още по-точно, в джунглата на балканския тарикатлък, сред политиканстващи и освирепели люде, и изпечени политически и други мошеници. Регламентите не важат не само за оцелелите мислещи тръстики на гражданството, но и за министрите. Всеки гледа да те подхлъзне, изпързаля и прецака, тук сме евтини на брашното и скъпи на триците, силата ни е в гяволъка.

За кожата на един мисионер

На Дянков това не му понася, защото смея да мисля, той се има за човек с мисия. За разлика от придошлите по царско време юпита, които много тихомълком барабар с патрона си се вписаха в контекста на големия шмекерлък, на Бойковия министър тая стратегия не му е по мярка, дано не му и стане. Липсва му обаче ориентировъчна система, управленска опитност в джунглата и малко търпение. Струва ми се, че донякъде го е тръшнал и вирусът на партия ГЕРБ да се говори и действа безцеремонно, и човешкият ресурс да се оценява най-вече по партийна принадлежност.

А сред българските граждани, все едно дали са феодални старци от БАН, журналисти от Дарик радио или безгласни в почтения си труд букви отдругаде, все още съществува притулено, но ненакърнимо убеждението, че България може да се превърне в нормална европейска страна, не и без денонощните и търпеливи усилия на успелия в Америка и завърнал се сред нас министър Дянков.