Децата на Тато

В телевизионно студио седят социолог и кинорежисьор. Социологът се изказва критично за текущото управление, което, смята той, възражда обезпокоителни тоталитарни практики. „Начинът, по който премиерът Борисов едва ли не ръкоположи министър Плевнелиев за президент, е акт на пренебрежение спрямо ценностите на демокрацията“ - дава и пример.

В това време кинорежисьорът не обелва дума. Облива се в пот, сумти, пръхти, върти се на стола и изразява гама от страдалчески състояния чрез мимическата си мускулатура. Този човек видимо се измъчва и зрителят започва да му съчувства, задето е подложен на ужаса от участие в живо предаване.

След десетина минути обаче причината за тази нервност се оказва друга. Изведнъж кинорежисьорът грубиянски прекъсва социолога с думите: „Тук се говорят неща, с които не съм съгласен! Ако знаех, че ще присъствам на подобен разговор, нямаше да дойда!“

"Аз излазям!"

Оттам нататък опитите да се получи смислен разговор се разбиват в канара от упорито мълчание. „Споделете с какво не сте съгласен, за да мога да Ви отговоря“ - смутено предлага социологът, но „събеседникът“ му хвърля мълнии с очи. Ситуацията става още по-нелепа, когато - отново внезапно - кинорежисьорът изтърсва за втори път: „Разберете, аз по никакъв начин не желая да бъда замесван в такъв разговор! Нямам нищо общо, разберете!“

Проверявам в Google, за да науча, че този човек е автор на над сто документални филма. Последният обаче, както става ясно от негово открито писмо до министъра на културата (юни 2010 г.), не бил получил обещаното му финансиране от държавата. По тази причина, пише режисьорът, се налагало да „моли и коленичи“, както и да завърши иначе острия си апел (издържан, разбира се, в патриотичен дух с цел задълбочаване на внушенията за нуждата от спешно отпускане на пари) „с най-добри чувства“ към Вежди Рашидов.

Дали междувременно въпросът с финансирането е бил уреден или предстои да бъде, не е известно, доколкото по реакцията биха могли да се допуснат и двата варианта. Във всеки случай човекът на екрана изглежда силно зависим от управленската конюнктура и най-вероятно заради това се изчервява като пътник, попаднал по нещастно стечение на обстоятелствата в купе, където се разказват политически вицове. Ще му се да се изниже в коридора на влака, уж за да запали цигара, но понеже не му стиска да напусне като Кириак Стефчов с „Господа, тук се говори против Негово Величество Султана, аз излазям“, се гъне и маже по стола, потресен от засилващото се притеснение, че някой „горе“ може да го види.

По ирония на съдбата кинорежисьорът не само потвърждава забележката за възраждащите се тоталитарни практики, а дава обяснение кое прави подобен ренесанс възможен. Защото тук не става дума единствено за неприятности около финансирането на проект, колкото за отработен с времето и автоматично задействан рефлекс. Не става дума и за случаен конфуз, а за проява на инстинктивно раболепие пред безпогрешно разпознатата опасност в лицето на прекомерно заякналата напоследък власт.

Каквито и уговорки да са възможни за изредилите се управления по време на „прехода”, за пръв път в онова студио забелязах страх от публична критика. Нещо повече - от мълчаливо присъствие, което би могло да се изтълкува като съучастие в критика, изразена публично от друг(и).

Белезите на бездарието

Режисьорът Х, нека повторя, трепереше като зайче пред погледа на питон; той страдаше физически от предчувствието, че още утре може да последва наказателна санкция от страна на държавата. Която ще му спре я кранчето за последния филм, я ще го набута в черен списък на „неблагонадеждните”, та никога повече да не види субсидия. Всесилие, пред което той е напълно безпомощен и - по същата причина - абсолютно покорен.

Тъкмо тази чисто човешка посредственост обаче е най-важната хранилка за всесилието, т.е. тоягата си има две страни, а господарят е господар, защото се намират и слуги. Иначе казано: ако режисьорът имаше талант и характер да се съревновава на свободния пазар, властта нямаше да разполага с достатъчно ресурси да го подчини на своеволията си. И Бойко Борисов нямаше да се държи като възкръсналия Туркменбаши, ако Плевнелиев притежаваше по-развито чувство за лично достойнство, а хилядите кариеристи, неполучили шанс да заемат позиция нито при червените, нито при сините или жълтите, не държаха исо на разпищолването му чрез безгръбначното си поведение.

„Най-отличителната черта на социалистическия кариерист, без значение дали той е в производството, културата или администрацията, е неговата посредственост”, пише Георги Марков в „Задочни репортажи за България” (1978 г.). И още: „Логично първият белег на несамопризнатото бездарие са ПОДЧИНЕНИЕТО, РАБОЛЕПИЕТО, СЕРВИЛНОСТТА.” (Горе-долу по същото време и един поет написа, че „бездарието е фашизъм”, което не му попречи да се обърне към Тодор Живков с мазното: „Другарю Живков, дори Вие не можете да ми забраните да Ви обичам!”)

Ренесансът на тоталитарните практики, с други думи, щеше да бъде невъзможен, ако критично голяма маса сънародници не провидя в лицето на текущата власт благоприятни условия „да намаже” не чрез личните си качества, не в честно състезание, а с подчинение, раболепие и сервилност. Достатъчно е да Ви попитам колко имена на народни представители от ГЕРБ сте в състояние да изброите след двегодишното им пребиваване по парламентарните банки, или дали сте попадали на трескавите до пеперудена пърхавост приготовления около предстоящо откриване на канализационна шахта с традиционно рязане на премиерска лента.

Но млъкни, сърце… Няма да го кажа по-добре, отколкото го е направил Олдъс Хъксли в предговора си към второто издание (1946 г.) на своята антиутопия „Прекрасният нов свят”: „Истински пригодна тоталитарна държава ще бъде онази, в която всемогъщата изпълнителна власт ръководи население от роби, които не е необходимо да бъдат насилвани, за да се подчиняват, защото те ще обичат своето робство.”

"Ако бех станАл полицай..."

Това, струва ми се, е ключ към загадката защо в България постепенно се появи мнозинство, което отново е покорно на властта. Ние изглежда не обичаме свободата, защото свободата е отговорност и голямо усилие. „При другите си лошавини - дето разправяше и дядо Вазов - игото има и една привилегия - да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота.”

Робството, ако ще и цинично прикрито зад фасадата на демокрацията, е извънредно удобно, и в този смисъл всеки „поробител” е по своему невинен. Робството е едновременно предпоставка да компенсираш липсата на талант с угодничество, и алиби, в случай че дори с угодничество не си успял да се осъществиш. Робството е голямото оправдание на некадърността за „провалените житейски шансове”, но и прекрасната заблуда, че все пак, някой ден, току виж съумееш да минеш на страната на силния, стига да е забелязал твоето раболепно старание.

Лично наблюдение:

„Ако бех станАл полицай, щех хиляда пъти да съм се кандидатирАл за кмет на Българево” - казва ми местен мъжага, когото заварвам на плажа в приватизиран от известен олигарх курорт. Чалгата е пусната на мах, а с аверите шляпат карти върху мърлява хавлия. Левият бицепс на моя як събеседник е украсен с татуировка на Бойко Борисов („голем съм му фен”), а от десния наднича дребен дракон с миша муцуна, която по нещо напомня на известния олигарх.

В един момент Шефа, т.е. известният олигарх, свирка с уста и местният се юрва към малко кану. Задачата му е да съпровожда съпругата на Шефа, докато плува в компанията на придворна дама със сламена шапка. Безумната картинка се допълва от тайфата, останала на плажа - все гости с големи шкембаци и тежки позлатени ланци, охранявани от подобия на местния охранител с татуировки на Бойко Борисов и дракони с миши муцунки.

След час неуморно гребане моят събеседник се стоварва върху хавлията с изплезен език. „Виде ли - викам - ако беше станАл полицай, тия трябваше да ги изпонаарестуваш.” Той храбро отговаря: „Къде живееш, ма, аз репетирам! Ако стана кмет, че се дължи на тех (сочи ми татуировките - б.а.), ако не стана - пак (намига ми развеселено - б.а.)!”

Чалгата отново бива пусната на мах. Картите отново са раздадени. Животът отново е спокоен и весел…

И за какви „ценности на демокрацията” всъщност говори онзи социолог в онова телевизионно студио с онзи разтреперан кинорежисьор? Наивник, сигурно е имал предвид свободата! При това, пак проверих в любимия Google, бил писал студия и за Иван Хаджийски!

Впрочем точно в „Оптимистична теория за българския народ” (!) Хаджийски ни поставя страхотевична диагноза:

Тъпота и нахалство, подлост и низост

„…общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.”

Годината е 1938-а, т.е. нито бай Тошо, камо ли пък бъдещият негов бодигард, още повече български премиер, са се изтъпанили на хоризонта…

Далеч съм от претенцията за народопсихологически заключения, но ще призная, че през последните години бях изкушена да проуча доста текстове за националния ни характер (ако приемем подобно обобщение за допустимо) и във всеки от тях намирах описание и печална забележка за… актуалното състояние на т. нар. българско общество.

Малко примери:

-        „Подлост в характерите, превишена, но гола самонадеяност, чувства развалени, своекористност във висша степен, общо междуособно недоверие; бедност от силни и просветени убеждения, прибягване до най-подлите и до най-подземните средства за достигане на лични и низки цели; тайни и явни действия за омайване на по-простите и на по-слабоумните, злоупотреби със святото име на правдата и с чувствата на народа за потулването на най-разтленните стремежи…”

Характеристика на българския народ, направена през 1875 г. от Марко Балабанов - първия външен министър на страната ни след Освобождението.

-        „Личният интерес е върховният принцип на държавното управление. Правдата съществува, за да се презира; законите се пишат, за да се тъпчат или да се употребяват за нечестни оръдия. Върховните вожди са или стават въплъщение на нечестие и на недобросъвестност и всеки проповедник на идеали, всеки ратник за правдини се превръща сякаш по чудо в неразумна твар, щом стане активен обществен служител…”

Откъс от „Българската интелигенция” (1898) на д-р Кръстьо Кръстев, списание „Мисъл”.

-        „Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност.”

Цитатът е от статията на проф. Боян Пенев „Нашата интелигенция”, публикувана в списание „Златорог” през 1924 година.

По следите на наивните горяни

-        „В психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички.”

Философът Найден Шейтанов пише студията „Духът на отрицание у българина” за сп. “Философски преглед” през 1933 година.

-        „Първото, което откриваме, е, че днес в България съществува всеобщо чувство за безсмислица. Хората не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към нещо значително или възвишено. Всичко протича под чудовищния знак на живота ден за ден.”

Това есе е излъчено на 26 януари 1972 г. по радио “Дойче веле”. Озаглавено е „Ще изчезне ли българският народ”, а негов автор е писателят емигрант Георги Марков, когото цитирах някъде по-горе.

ОК, спирам, макар да имам още „козове” в ръкава си. Но ако въобще сте стигнали дотук, нека да запълня един важен пропуск:

Филмът на кинорежисьора, който не получил финансиране, бил за горяните. Това пък били онези наивници, както пише в божеството Google, които оказали единствената съпротива срещу установения в годините след деветосептемврийския преврат режим. Действали между 1947 и 1956 година, обявявайки се против „диктатурата на пролетариата” и съветизацията на България, както и за връщането на свободата, демокрацията и пазарната икономика…

Не проумявам как творец с характера на „не съм от тях, как` Сийке” (по Чудомир) би могъл да прави филм за тези странни птици. Изобщо: имало ли е подобен филм? И, ако е имало, ще можем ли все някога да го изгледаме отново?

Анализ на Любослава Русева, публикуван на страниците на сп. „Плейбой”