Народът му вярва като на Бог!
16 юни 2011Разказва Любослава Русева, наблюдател в „Дневник”:
„Щем - не щем, в историята няма как да ни прескочат. Важното е да остана с добро име.”
Степан Малий се появил в едно черногорско село на Адриатическия бряг в началото на 1766 година. Никой не знаел откъде идва, а самият той се държал загадъчно и говорел с лек руски акцент. Първо разправял, че е знахар, и хората – най-вече от любопитство, се стичали при него, за да ги лекува и да им предсказва бъдещето. Отнасял се приятелски, бил „един от тях” и постепенно спечелил доверието им.
„Бях си полицейски началник. Ако ме бяха оставили, още щях да марширувам по плаца... Но със сигурност щях да се чувствам по-щастлив, защото щях да се занимавам с това, от което разбирам.”
Когато усетил, че черногорските селяни вярват на всяка негова измишльотина, Степан започнал да им „споделя”, че е незаконен син на покойния руски император (нямало значение кой) и от ден на ден всички започнали да го наричат „цар Петър”.
Авантюрата му се увенчала с успех: на 2 ноември 1767 г. Степан Малий официално бил провъзгласен за управител на Черна гора на всенароден събор, където присъствали седем хиляди души. При това се задържал във властта цели три години!
„Аз съм дошъл на своята вълна. Имам си и своя социология. Като отида някъде и гледам хората как ме приемат.”
Вероятно Степан щял да управлява по-дълго, ако през есента на 1770 г. до него не се взривило буре с барут, докато ръководел прокарването на път през черногорските чукари. „Царят” бил тежко ранен и загубил зрението си. Отвели го в манастир, където останал през последните три години от живота си. Хората обаче продължавали да се стичат край постелята му, за да слушат неговите невероятни истории.
„Че аз съм един от тях. Не е баща ми да е бил член на Политбюро и да ме е пратил да завърша по Лондон или по Москва.”
Според едно писмо на генералния венециански проведитор (ще рече наместникът на Венеция, под чието владичество попадали крайбрежни части от Черна гора), черногорците се обръщали към Степан с „най-славни, най-възвишени, най-велики владетелю, царско крило и небесен ангел”. По онова време нямало преса, та се налагало проведиторът да обикаля по селата инкогнито, за да напипа пулса на народа, защото началниците му били спуснали поръчение „да види що за дивотия става дума”.
„Нито ме интересува дали някой ми вярва, нито пък ще седна на някого да се обяснявам”.
А дивотията очевидно била доста голяма, щом в друго свое писмо венецианецът признал: „Благоразумението не ми позволява да прибягна към решителни мерки, за да не подбудя открита съпротива. Народът Му вярва като на Бог! Дори когато беше дошъл руснакът (през 1769 г. ген. Ю. В. Долгоруки бил изпратен лично от Екатерина Велика, за да съобщи, че Русия няма нищо общо със Степан – б.а.), народът застана на Негова страна!
П.П.: Впрочем колко пъти трябва да обяснявам, че тук се сблъскваме със свръхестествено явление?”
„В понеделник не се бръсна, не си режа ноктите и не давам пари назаем... Ако черна котка ми мине път, се въртя три пъти и тогава минавам.”
Защо „цар Петър” се радвал на такава популярност, разкрива и неговото собствено послание към старейшините на Черна гора по случай предстоящия му рожден през юни 1768 година:
„Почитаеми, не искам подаръци, достатъчна е Божията милост, по чието благоволение съм Ваш покорен слуга. Достатъчна ми е Вашата вярност, заради която щедро ще Ви възнаградя.”
Оттам нататък той описва „възнаграждението”: три дни всенародни тържества с ядене и пиене на корем и по десет венециански дуката на човек.
„Първо съм казал на партията – нито искам някого да виждам, нито подаръци... Преди да имам рожден ден ми беше любимото нещо... А сега вече не искам никого да виждам!”
Междувременно Степан бил вдигнал данъците, обяснявайки на местните, че стопанството на Черна гора е в криза заради завареното тежко наследство. Но понеже не се спирал да обикаля и да говори с „обикновените хора на обикновен език” (по онзи проведитор) те продължавали да му вярват. Нещо повече - да го обожават.
„Най-накрая Бог ни прати Степан, който омиротвори цялата земя от Требиня до Бари – без бесилки, без галери, без брадви и без затвори”, написал в „Ода за цар Петър” негов последовател.
„Ето днеска в болницата половината медицински сестри, докторите, лекарките дойдоха, снимат се с мен, радват ми се...”
„Как да не обичаш такъв владетел? Всички са негови!” – кахърно плачел в грамите си венецианецът, докато началниците му все повече се мръщели.
Те не можели да разберат какви точно реформи срещу племенната система провежда цар Петър, при положение че за шеф на наказателните отряди (нещо като вътрешен министър) бил назначен най-верният му приятел, който пък от своя страна назначил за шеф на Върховния съд своя най-верен приятел. Не можели да разберат и как при тия близки и сърдечни отношения няма ни един осъден.
„С един играем на печено пиле, с друг играем на един лев, с трети на бира, с четвърти на 5 или на 20 лева.”
Впрочем единственият, който си имал неприятности с новата власт, бил владиката Сава, управлявал Черна гора преди Степан. Но и той не си изпатил чак толкова, защото страшните закани как ще му бъде иззето имуществото и ще бъде изправен пред съд приключили само с отнемане на част от стадата, които зобели от манастирската поляна на православния пастир. Е, разрушили му и пещта, около която устройвал гуляи с печени агнета, но като всеки уважаващ се архиерей той бързо се окопитил и си построил нова.
„Храня народа. А по ли е добре да се омажа аз в мед и сол (разсмива се). Да съм с блажни пръсти и надути бузи.”
Старите черногорски хроники разказват, че Степан успял да се справи и с ген. Долгоруки (този, който бил изпратен от Екатерина Велика, нали помните?), като го преметнал на карти в столовата на Цетинския манастир.
Руснакът не само изгубил генералската си куртка, но и признал „цар Петър” за владетел на Черна гора. После, мъртво пиян, паднал на колене и помолил да го пуснат да си отиде в Москва.
По-късно „царят” обяснил на смаяните му адютанти: „Вижте, самият Долгоруки ме призна – той ме настани по-високо от себе си – на втория етаж, докато самият той зае стаите отдолу.”
„Вальо лъже на карти. Той много лъже. Той, ако има три еднакви карти от един цвят и вика: „Терца.” Има седем, вале и асо и вика „Терца”!”
Когато Екатерина Велика потърсила сметка от Долгоруки за провала на мисията му в Черна гора, той, хъката-мъката, се оправдал, че там било „много весело”.
„Е, колко да е било весело?” – ядосала се императрицата.
„Ами като да си в измислена страна...” – смотолевил генералът и се изхилил.
„Преди ми беше най-любимо да отида на мач на „Левски” на „Герена”. По къси гащи и да люпя семки. Сега вече въобще не ми се ходи там. Ето това вече в мен е пречупената нормалност.”
- Стига толкова! – казва малкото дете, на което чета ту от вестник, ту от книга за великите авантюристи. След малко, гледам, ще заспи, но за всеки случай му давам дума, че утре ще отидем на „Герена” - по къси гащи и с пакетче семки.
- И ще викаме „Гоооол”?” – пита детето.
- Ще викаме „гол”, може и „бос”. Каквото си поискаш.
- Важното е да викаме! – възторжено е детето.
- Важното е да извикаме. – съгласявам се.
Автор: Любослава Русева, Редактор: Александър Андреев