"Героите" и "враговете" на България

Изявлението на министър Игнатов от името "на цялото национално отговорно и патриотично правителство", в което се казва, че "министър-председателят и правителството разглеждат образованието и науката в България като елемент на националната сигурност", избухна по един учудващо нелеп повод. Както стана ясно - не само не е имало опит за подмяна на българската история, но дори намерения за това не са били забелязани от малцината професионалисти, които наистина са чели спорното изследване на Комисията за защита от дискриминация.

Добре е все пак, че това се случи. Споменатото по-горе изявление - макар и направено с други намерения, макар и формулирано по един ретрограден, абсурден начин, е основание обществеността да настоява така нареченото "патриотично правителство" да се отнася национално отговорно към една от най-важните за просперитета на страната области - образованието. Което значи -  да настоява парите на данъкоплатците да отиват при учителите, а не при полицаите. Защото учителите, а не полицаите участват във формирането на мисловния капацитет, на самочувствието, на творческата и интелектуална мощ на всяка нация.

Когато "другата гледна точка" отсъства

Учителите - нека наречем така духовните водачи на малки и големи (с всички условности на това обобщение) - са хората, които пренасят знанията от епоха в епоха, превеждат на модерен език случилото се някога, контекстуализират събитията, прехвърлят мостове между култури и между поколения. С едно незабележимо всекидневно усърдие те плетат (или разплитат) онази спойка между хората, която превръща множеството в общност. Когато няма Учители, това множество става тълпа - лесно управляема и безлична.

Няма по-елементарен начин за манипулиране на тълпата от патриотарския патос, от черно-белия разказ за миналото, от опростените схеми, през които се чете историята. Няма по-лесен начин за противопоставяне на хората от догматичния прочит на събитията, от стигматизирането на участниците в тях, от отсъствието на "другата гледна точка" в изучаваните конфликти. Това превръща учебникарския наратив в подобие на нискобюджетна продукция, в която има място само за "герои" и "врагове". "Героите", разбира се, сме "ние"...

По този начин се раздробява общата национална памет, неразбираеми стават страданията на всяко историческо време, неразбираеми стават социалните детерминанти на човешкото поведение и всички онези измерения на хуманността, които са толкова важни, за да можем да съпоставяме, да съпреживяваме, да съществуваме заедно.

Нашата споделена история

Разговорът за иконите в българския пантеон и за националната памет, както и разполагането на този разказ в полифонията на всички останали исторически интерпретации на миналото е важно и отдавна отлагано упражнение. За да обединява, а не да разединява, историята трябва да бъде споделена.

Това написа и еврокомисарят Вивиан Рединг по повод вчерашния възпоменателен Ден в памет на жертвите на всички тоталитарни и авторитарни режими: "Разбирането на съвременна Европа започва с паметта за нашата споделена история." (Онази, в която няма място за патриотарски патос и недосегаеми територии, особено от страна на правителство, което определя себе си за национално отговорно и патриотично.)

В своето забележително изследване "Модерност и Холокост" Зигмунт Бауман пише: "Ако Оруел е прав, че контролът върху миналото прави възможен контролът върху бъдещето, императивно е в името на това бъдеще, да не бъде позволено на онези, които контролират настоящето, да манипулират миналото по начин, който може да направи бъдещето негостоприемно за човечеството и необитаемо."

Автор: Е. Барух/Редактор: М. Илчева