Америка си реши проблема, а Европа?

Докато европейците умуват дали фракингът е вреден, в Америка продължава шистовата революция, която е на път да промени света. Ще се окаже ли Европа на висотата на това ново предизвикателство, питат в съвместно есе за "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" Волфганг Ишингер и Фридберт Пфлюгер.

Значението на шистовата революция накара Катар, който е най-големият износител на втечнен природен газ в света, да се включи в добива на газ в САЩ. Заедно с британския си партньор Centrica катарците платиха 1 милиард долара, за да си осигурят място в новия /газов/ свят.

В Европа мисленето е по-различно - тук дебатът се върти най-вече около вредите от фракинга. Очевидно не е разбрано стратегическото значение на нетрадиционните методи за добив на петрол и газ и произтичащите от тях размествания на геополитическите пластове, пишат двамата автори, които са капацитети по въпросите на сигурността и външната политика.

А европейците?

Благодарение на ниските цени на природния газ Америка си извоюва известни предимства в конкурентната борба срещу Европа и Азия. Това ще донесе предимства главно за енергоемките индустриални производства. Химическият концерн BASF например обяви, че ще строи три нови фабрики в САЩ. На фона на това решение е редно да се запитаме дали Германия вече няма да играе само периферна роля за концерна.

През 2009 година Америка изпревари Русия като най-голям производител на газ в света, а през 2016 година се очаква и да започне да изнася газ. Дотук са одобрени вече 25 страни, за които ще се изнася газ, сред които са Южна Корея, Израел, Сингапур и Йордания. А благодарение на откритите нови морски находища на петрол, както и на добива на шистов нефт може да се очаква, че през 2025 година Америка ще си извоюва пълна независимост от вноса на петрол.

Това ще позволи на САЩ значително да намалят търговския си дефицит, 58 процента от който се дължат именно на вноса на фосилни горива. От друга страна, заради ниските цени на горивата американците ще разполагат с повече средства за потребление, което винаги означава и по-висок икономически ръст.

Когато САЩ се превърнат в износител на газ, това ще промени и световния пазар. Сегашният бизнесмодел на руския гигант Газпром, който си осигурява стабилни постъпления чрез мрежа от газопроводи и дългосрочни договори за износ, ще се окаже застрашен. Диверсифицирането на маршрутите за доставки на газ към Европа, включително и чрез новия Трансадриатически терминал от Азербайджан, който ще заработи през 2018 година, неминуемо ще принуди Газпром да промени ценовата си политика, ако не иска да загуби пазарни дялове. Пред изцяло нова ситуация ще бъдат изправени също и традиционни производителки на петрол и газ като Саудитска Арабия, Кувейт и Катар, които също ще бъдат принудени да смъкнат цените.

А какво ще стане с Китай, който разполага със значително повече запаси на шистов газ от САЩ? Засега страната е твърде далеч от възможността да се превърне в основен играч на световния пазар, тъй като не разполага с достатъчно мощности за подобен добив, нито пък със съответно квалифициран персонал. Само един пример: за две години Китай добива толкова шистов газ, колкото в щата Дакота само за две седмици.

Чака ни революция с глобални последствия

"Шистовата" революция учи колко бързо могат да се променят и политическите приоритети. Страните от Персийския залив например отсега се опасяват, че растящата енергийна независимост на Америка ще доведе до отдръпването ѝ от региона на Персийския залив, а оттам и до опасен вакуум във властта.

И действително, всяко намаляване на американското присъствие в региона би променило съотношението на силите в Близкия и Средния Изток, а от това ще произтекат последици и за Европа. Нейната зависимост от внос на фосилни горива ще нараства през следващите 20 години. Същевременно европейците не биха могли да разчитат, че американците ще им гарантират сигурност на доставките от Персийския залив. А това е ново стратегическо предизвикателство пред Европа. Въпросът е дали ще сме в състояние да посрещнем това предизвикателство адекватно, пишат в края на есето си Волфганг Ишингер и Фридберт Пфлюгер.

За авторите: Волфганг Ишингер е председател на Мюнхенската конференция по въпросите на сигурността, а Фридберт Пфлюгер е директор на Европейския център за енергийна сигурност към лондонския Кингс Колидж

* Заглавието е на редакцията

АГ, ФАЦ, ВИ, ФП, Е. Лилов/ Редактор: Б. Узунова