Защо станах войник в Украйна. Историята на журналист от ДВ.

Когато на 24 февруари 2022 в 4 часа сутринта киевско време руснаците започнаха инвазията си, аз тъкмо бях започнал смяната си в нюзрума на Дойче веле (ДВ). Бях пристигнал в Германия заедно със семейството ми малко преди тази дата. Когато Владимир Путин обяви т. нар. "специална военна операция", вече пишех за уебстраницата на ДВ за първите руски ракети, паднали върху родния ми Киев. Описвах безкрайните колони руски бронирани бойни машини, преминаващи през границата.

Руските нашественици атакуваха детската градина и училището на децата ми. Балистични и крилати ракети паднаха близо до къщата, в която живеят родителите ми и където съм прекарал голяма част от живота си. Въпреки че никога не съм имал нищо общо с армията, въпреки че никога не съм се тупал по гърдите в традиционна украинска носия, въпреки че говоря руски език аз просто нямах друг избор, освен да се върна в Украйна и да защитавам родината си. Нямаше да мога да си простя, ако бях останал в чужбина или бях решил да изкарам случващото се на сигурно място.

Пътят към дома

Пътуването от Германия до Киев ми отне 36 часа. На полско-украинската граница гледката беше ужасяваща. Хиляди хора и стотици автомобили се бяха наредили на опашки, дълги десетки километри, чакайки да влязат в Полша. Жените, децата, а и мъжете, които им помагаха да напуснат Украйна, бяха принудени да прекарат зимната нощ на открито. Горяха лагерни огньове, а онези, които можеха, се топлеха в своите автомобили. Самото пресичане на границата отне едва няколко минути. Освен мен, на КПП-то в посока Украйна имаше само още двама души.

Притеснявах се, че няма да стигна навреме до Киев, защото руските войски вече настъпваха към столицата и най-вероятно планираха да я превземат или поне обсадят. В Киев можеше да се влезе само от юг. Всички други маршрути бяха прекалено опасни. Шофьорите отказваха да пътуват до там или искаха астрономически суми.

Купих три билета за различни влакове от Лвов до Киев, но всички те впоследствие бяха анулирани. Можех да стигна до столицата единствено с влака за евакуация, който извозваше украинците, превърнали се в бежанци, до Западна Украйна и след това се връщаше почти празен в Киев - за да вземе следващата група. Паспортът ми, в който е нанесен моят киевски адрес, се превърна в моя билет за този влак. Без никаква светлина, в пълен мрак, влакът премина през половин Украйна, след което пристигнахме в почти безлюдната столица. Никога досега не бях преживявал нещо подобно в града. Никога не бях виждал и такива дълги опашки пред военните комисариати в Киев. Повечето от тези стотици чакащи дори не успяваха да стигнат до своя ред преди вечерния полицейски час.

Журналистика и война

Чак три месеца след началото на руската агресия успях да стана част от украинската армия. Никой не ми се обади на телефонния номер, който бях оставил във военното отделение, не получих и призовка. Но четвъртото ми посещение във военния комисариат бе успешно. След безкрайни бюрократични процедури най-накрая ме изпратиха във въоръжените сили.

Дотогава продължих да работя като журналист. Бях един от първите репортери, посетили Буча, Бородянка и други освободени места в Киевска област. Разговарях с местните, преживели истински ад, видях със собствените си очи какво е сторил т. нар. "руски свят" с някога мирните и проспериращи украински градове.

С този "руски свят" се сблъсках пряко и в новата ми роля на войник - през лятото и есента в област Херсон. След тежките боеве на нашето подразделение, бях сред първите военни, които се срещнаха с украинци след края на окупацията. Няма да забравя танцуващите дядовци и баби, вдигането на украинския флаг по административните сгради, радостния плач на жителите от освободените Николаевска и Херсонска област.

Веднага след това нашата част беше прехвърлена в страдащия Бахмут, а малко по-късно и в града на мъчениците Соледар. Отлично помня и разрушените от руската артилерия и танкове градове, превърнати в истински руини. За съжаление там сълзите на местните жители не бяха от радост. Самият аз бях ранен край Соледар и по-късно хоспитализиран. В отделението ни лежеше един млад мъж, загубил крака си при обстрел на вражески танк. Той беше от Шахтьорск и четеше "Кобсар" на украинския поет Тарас Шевченко - именно в болницата за мен той се превърна в символ на непоколебимостта на Украйна и неизбежното поражение на Русия в тази война.

Но руската армия продължава - доколкото ѝ стигат оръжията - систематично да унищожава свои цели в Украйна. В същото време защитниците на Украйна полагат усилия да намалят колкото се може повече броя на тези руски оръжия и варварите, които ги използват. Продължаваме нашата борба за права, за свобода и за живот. Хората от моя батальон, доброволно включили се във войната, са с най-различни професии. Сред нас има счетоводители, адвокати, художници, психолози, банкери, професионални играчи на покер, служителите на министерството на спорта. И всички те са се записали доброволно в армията.

Това не е просто героизъм. Това е свръхчовешко.

И онова, което правят украинските бойци сега, особено край Бахмут, не е просто героизъм. Защото героизмът е необичайно и изключително действие. А те вече месеци наред упорстват и вършват наистина свръхчовешки неща! При това без ротации.

За съжаление войната скоро няма да свърши. И вероятно предстоят решаващи тежки сражения. Битката ще продължи до момента, в който всички украински области бъдат освободени от руските окупатори. 

***
Вижте и тези съдържания от нашия архив:

***