"Светът има какво да научи от българската литература"

Преди осем години българката Петя Лунд създава в Берлин издателство за българска литература, преведена на немски език - eta Verlag. Скоро обаче става ясно, че за да просъществува начинанието ѝ, трябва да разшири обхвата на издателството. Така тя решава да започне да издава и литература от Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина. Скоро eta Verlag ще включва и заглавия от Северна Македония и Черна гора. Петя Лунд казва, че понятието "малък език" е стереотипно и не бива да се отразява на интереса към езика и културата, която той предава. "Аз не съм привърженик на тези класификации "малки" и "големи" езици. Има малки и големи държави и България въобще не е толкова малка нито като език, нито като територия (...) Много е важно ние като съседи в Европейския съюз да имаме някакъв културен обмен, защото принципно нещата вървят в една посока - от по-големите страни се пренася и култура, и литература в по-малките, но в обратния ред това се случва много рядко", убедена е издателката. Въпреки това Петя Лунд признава със съжаление, че от литературна гледна точка България все още е изключително непозната, особено в западната част на Германия. "Несъмнено най-известното име е Георги Господинов, но не толкова много, че абсолютно всеки германец да го е чувал. В литературните среди, разбира се, всички знаят за него, (...) но горе-долу там спират нещата", отбелязва тя. 

Защо "Времеубежище" е толкова успешен роман навън?

Преводачката Анджела Родел е убедена, че светът има какво да научи от българската литература, която е ценна заради историческия опит по оцеляване във времена на пропаганда и дезинформация. Според Родел именно това е и една от причините за големия успех на ромна "Времеубежище" на Георги Господинов навън - той тематизира как миналото се използва като пропаганда в настоящето. По нейни наблюдения поколението български писатели, преживели както тоталитарния режим, така и демокрацията, са изключително любопитни за чуждестранния читател. "Те имат какво да кажат на света. Те и техните родители са живели и при тоталитаризма и са натрупали опит, който им дава една друга гледна точка - за история, за идентичност, за памет. Това е много важно за хората на запад, защото ние за пръв път сме подложени толкова силно на пропаганда, на фалш и на дезинформация, ние нямаме тези защитни механизми, които хората в Източна Европа са изработили през близо петдесетте години социализъм", категорична е преводачката.

Петя Лунд посочва, че българската литература не е била винаги непозната и далечна. "Йордан Радичков е бил сравнително популярен в тогавашното ГДР. Негови пиеси са се поставяли по най-големите сцени на Берлин, даже е излязла една цяла линия с илюстрациите на "Ние, врабчетата" на чаши за чай или за кафе." Издателката отдава тази популярност на българската литература на тогавашната държавна политика. "Тогава е имало нормативи за преводна литература и всяка година са се превеждали задължително определен брой книги", допълва тя. Отчита също, че с промяната в политическия режим е настъпил период на застой в литературния обмен между България и чужбина. Обръща внимание, че в момента движещата сила за поддържането му са частни издателства като нейното.

"Издателствата не искат да рискуват с малки езици"

Сходен е и опитът на преводача Марко Видал. Единствения начин да разпространява българска поезия в Испания той открива като основава собствено издателство. "Местните (испанските - б. а.) издателства се страхуват и не искат да поемат риск с литература, която не е много известна. Аз години наред се опитвах да се свържа с издателства и да предложа разни автори, но без успех. Затова накрая реших сам да си открия издателството", споделя Видал. Дейността си като преводач той възприема като "платено хоби". Зад привидно умилителното определение се крие горчивата реалност на професията. "Голяма част от нас, преводачите, имат и друга работа. Просто няма как да се издържаш само от литературен превод. (...) Издателите искат да им представиш хубав материал, но за да го направиш, ти трябва време, а ти, нали, работиш и някъде другаде. Така че става един вид порочен кръг, от който е трудно да се излезе", споделя испанецът.

Като преводач Анджела Родел също отчита, че работата ѝ не се забелязва по начина, по който би ѝ се искало. "Като всички хора на изкуството искаме признание, че този творчески труд все пак е труд. Да, това че е приятно, че е душевно е едно на ръка, но все пак ти влагаш много години учене, усъвършенстване като професионалист и това трябва да се отчита по някакъв начин", смята тя. Апелът на Родел отеква във времена, в които изкуственият интелект се опитва да се наложи както във всекидневието, така и в изкуството. Преводачката споделя, че и тя понякога използва тези инструменти. Но дори и да са практични за превод на някой административен документ, Родел е категорична, че всеки жив преводач е за предпочитане пред машината. Затова е убедена, че и занапред добрите преводачи ще са изключително важни в литературата. "Ние не превеждаме само език, ние превеждаме контекст, култура. И там бъркат. Там липсва тънкият момент и точно там е важна ролята на живия преводач", подчертава Родел.

Поддържането на литературен превод е от основно значение за изграждането на устойчив културен и литературен обмен, а Петя Лунд знае от собствен опит, че за целта са необходими субсидии. "Когато не се субсидира и когато не се поддържа обменът, преводът, културата, става много по-трудно за всички участници, понеже всичко това струва пари и без чужда помощ е абсолютно невъзможно, а особено важно, всички участници - редактори, коректори, преводачи да бъдат възнаграждавани подобаващо", споделя издателката. Признава, че не може да обобщи оценката си за настоящата държавна политика в България за книгоиздаване, но със сигурност не разпознава поддръжката на култура и литература като приоритет номер едно. А тя е от решаващо значение за видимостта на българската литература навън. Лунд препоръчва две добри практики от Германия. Едната е да се намали данъкът върху книгоиздаването. В Германия той е 7%, докато в България е 19%. Ниският данък стимулира книгоиздателите и облекчава иначе големия финансов риск, който те поемат с всяко ново заглавие. Втората практика е да се създадат професионални асоциации - на издатели, на преводачи и на редактори, които да се грижат трудът им да бъде добре заплатен и те да получават заслужена видимост. "Това са асоциации, които не са свързани с държавата, но рабоят към нея, за да помага и тя всичките тези неща да бъдат реализирани", обяснява Лунд.

Една добра практика предлага и Марко Видал. Той вижда проблем в това, че програмата за финансиране на преводна литература е част от Национален фонд "Култура" (НФК), както и че процесът по кандидатстване е твърде усложнен и дори невъзможен за изпълнение от чуждестранни издателства. Проблем е и фактът, че миналата година въпреки успеха на "Времеубежище" бюджетът за преводна литература от български език беше драстично съкратен. "Аз съм човек, който знае и може да чете на кирилица и просто се мъчих да попълня всичко със самата програма за кандидатстване. Това, разбира се, плаши и издателите. (...) Трябва да се направи отделна агенция, в която да има хора, които да работят само за промотирането и насърчаването на превода на българска литература в чужбина. Така че има какво да се прави от страната на държавата", категоричен е испанецът и разказва, че такава практика има Министерството на културата в Испания.

Благодарение на създадения от Петя Лунд eta Verlag, съвсем скоро в Германия на немски език ще излезе сборникът с разкази "Кръв от къртица" на Здравка Евтимова в превод на Андрес Третнер. Издателството публикува поне по две български книги на година, като се стреми да ги увеличи на четири. В Испания пък дванадесет стихосбирки на български автори ще бъдат предложени на читателите от издателството на Марко Видал La Tortuga Búlgara. Като издатели на българска литература в чужбина двамата допринасят за това България да може да води културен и литературен диалог на световно ниво, да споделя своята история, да бъде равноправен участник в културния живот. Петя Лунд вижда и още нещо. Литературата сближава и парадоксално показва, че сме както уникални, така и не толкова различни. "Когато чета книги (...), научавам всъщност колко много общи неща имаме ние всички хора помежду си - било то от България, от Сърбия, от Черна гора, от Германия, от Франция, откъдето и да било, и това е изключително важно и мисля, че е добре да се подчертае - общата ни човешка база", изтъква тя.

***

Вижте и това видео от нашия архив: