Какво е да си приемен родител? Две истории от Момчиловци.

Бялото коте го няма и Галя се тревожи. Търси го из съседските дворове и на улицата. Но Момчиловци крие толкова много посоки за едно малко коте, че ако някой не го донесе, то няма и да се намери. Галя го търси, защото котето е било на ветеринарен лекар с Коко, ваксинирано е и е записано на негово име. Коко ще бъде много тъжен, ако котето не се намери.

Да намери котето, преди Коко да е разбрал - това е само една прашинка от грижите и любовта на Галя към детето, което отглежда като приемен родител от 14 тодини насам. Когато Галя е поела грижите за момчето, то е било само на 50 дни. А вече има и ново назначение - и през следващите три години Коко ще остане в дома на Галя и семейството ѝ.

Галя Маринова, учител по професия, директор на училището с близо два века история в родопското село Момчиловци и професионален приемен родител, е част от общността на приемните семейства. Те отглеждат чужди деца временно, докато ситуацията при биологичните родители се поправи или докато някой ги осинови. Това временно обаче понякога трае и години. 57 са приемните семейства в Смолянска област, преди са били повече. Децата, отглеждани по този начин в цялата страна, са малко над 1500.

От няколко години обаче приемните семейства стават все по-малко. Тенденцията е характерна за цялата страна. Започналата с толкова ентусиазъм и очаквания първа кампания за приемно родителство в края на 1990-те привлече доста хора, но последвалите години не донесоха очакваната реформа. Тази толкова необходима и хуманна дейност все още се покрива с проекти, а да си професионален приемен родител не ти гарантира редица права, присъщи на хората, назначени с трудов договор. Приемните родители работят с граждански договори, нямат право на болнични и отпуска, това влияе и на пенсията им някой ден. Ето защо хората се отказват. А тези, които не го правят и продължават да подслоняват в домовете и душите си чужди деца като свои, заслужават особено внимание.

Има доброволни и професионални приемни родители. Първата категория обикновено са роднини, които се грижат за осиротели деца - те получават средства само за отглеждането на детето. Втората категория получават заплата, равна на една и половина минимални заплати, отделно получават средства за детето. Погледнато от този финансов ъгъл, мнозина решават, че това е добър поминък - особено за малките населени места, където няма работа. Ако обаче гледат само от този ъгъл, много скоро се убеждават, че това е прекалено тежък начин за получаване на заплата. Когато подслониш дете и си подписал договор за приемен родител, ти си длъжен да му осигуриш денонощни грижи и не може да го оставиш на баба му, например, за да отидеш някъде, не може да отидеш някъде и с него, ако не си известил предварително институциите, не може да откажеш проверки и от институциите, които отговарят за приемната грижа. Не може да откажеш проверка и от отделите "Закрила на детето".

"Без деца не можем"

Какви са другите мотиви да станеш приемен родител, освен финансовия, които обикновено са и по-силни? Мария и Тодор Черпъкови от Момчиловци са били "леля" и "чичо" за първото си приемно дете преди 14 години, вече са "баба" и "дядо" за последните две, които скоро ще бъдат осиновени в чужбина. Плавно се оттеглят от дейността, която е осмисляла живота им през тези години, а мотивът да се захванат с нея, е семейна драма. Синът им се развежда, а снахата отвежда внучетата, които дотогава са били отглеждани от тях и препятства срещите им. Тодор Черпъков е работил цял живот с деца, бил е управител на ученически стол, обича децата. "Събудихме се една нощ с жената едновременно и си казахме - без деца не можем."

Още на другия ден отиват да подадат молба. Не е било лесно в началото. Първото дете е от закрит дом за деца, ученик, от ромски произход. Записват го в местното училище и изведнъж се оказва, че местните хора не го приемат - нито децата, нито родителите, нито дори учителите. Набеждават го в кражби. Само защото е различно. Тодор разказва със сълзи в очите как се е борил да докаже, че момчето няма вина, как нарочно са оставяли вкъщи на видни места пари и ценни предмети и нищо не е изчезнало. В крайна сметка истината излиза наяве и се разбира кой е крадецът. А огорчението и безсилието са част от естествените причини за създаването на една нова общност в Момчиловци и съседните Виево и Кутела, където също има такива семейства. "Имахме много сплотена общност", разказва Галя Маринова. "Преди пандемията редовно се събирахме и много си помагахме. Познавахме децата на другите, те познаваха нашите, разговаряхме много. Ние преминаваме много сериозно обучение, преди да ни доведат деца, но все пак това е теория. А когато се случи на практика, излиза, че от десет предложени варианта работи… единадесетият."

Какво ли е да си се регистрирал за приемен родител на деца от 0 до 7 годишна възраст, да си подготвен вътрешно, че настаняването обикновено става бързо, но все пак да отреагираш ситуацията, когато в 2:30 следобед ти се обадят, че след два часа ще ти доведат новородено бебе? "В онзи случай най-добре проработи нашата общност", казва Галя Маринова. "За тия два часа събрах всичко необходимо благодарение на нея, после гледах бебето шест месеца, но през цялото време мислехме как да помогнем на майката да си го вземе обратно, защото жената беше поставена в наистина тежка ситуация. С общи сили успяхме да намерим жилище, да го ремонтираме, обзаведем и да ѝ помогнем да стъпи на краката си и да си върне детето обратно."

Грижата по едно дете трудно се измерва с пари, но понякога идват моменти, когато и парите не са важни, здравето е на първо място. Детето на Галя, което тя гледа вече 14 години, има проблем със зъбите, който включва и операция. Разходите са сериозни, но за тях не може да разчита на общината в Смолян, поне не за целия обем. Решена е да го поеме сама. Впрочем, когато е започнала приемната дейност, Галя е била щастливо омъжена с три вече пораснали деца. Нейният таен мотив да се реши е желанието и за четвърто дете, което обаче по медицински причини е невъзможно да се осъществи. Преди четири години обаче съпругът ѝ умира внезапно. "Беше ужасно, съвсем неочаквано, а освен цялата тази трагедия мислех и за двете малки деца, които в момента отглеждах, страхувах се да не ми ги вземат. Но не се случи, пак общността на приемните родители помогна и те останаха при мен. Те много тъгуваха по приемния си баща."

Когато семействата се регистрират, те избират профила си - какви деца ще гледат, на каква възраст, колко. Галя Маринова променя своя профил и от едно дете в началото, се ангажира с грижи за две. "Най-трудното нещо в приемните грижи е раздялата. Радвам се, когато виждам, че децата, за които съм се грижила денонощно (а в нейната практика те са общо 12), се връщат при семействата си в променени условия или биват осиновени. Но раздялата е много тежка. Много."

"Най-тежка е раздялата. Боли."

"Това е най-тежкият проблем от всички", казва и Мария Черпъкова. "Ако има проблеми в началото на гледането, те все някак се решават. Но от раздялата боли. Боледуваме буквално."

"Ето поради тази причина поисках да имам по две деца, та като ми вземат едното, другото да остане. Така не потъваш в периодите, когато останеш без дете", казва Галя Маринова.

Над Момчиловци се стъмва, небето е като посипано с жарава от милионите звезди, бялото коте още го няма, а по новините съобщават за поредните задънени улици в политическата криза. Може да не им личи толкова на хората от тази приемна общност, но те отдавна чакат да се намери правителство и социален министър, който най-после да преформатира проектната дейност като държавна услуга и те самите да имат онази сигурност, която така всеотдайно даряват на деца в нужда.

***
Вижте и това видео от нашия архив: