8-хилядният ден на досиетата

Коментар на Татяна Ваксберг:

Законът за досиетата е най-геройският закон на прехода. Той беше обмислян цели 8 години, а в деветте години след това три пъти беше въвеждан и два пъти отменян. Последната му версия непрекъснато се оспорва в една или друга част. Сегашният пример е едва от миналата седмица, когато депутати от ГЕРБ и БСП поискаха да се засекретят днешни агенти на разузнаването, работили някога за комунистическата Държавна сигурност. Левицата твърди, че това са много хора, които ще бъдат изложени на риск в чужбина, щом се разбере, че са агенти.

Дела и документи

Предишният път, когато прозвуча този аргумент, беше през декември 2012-та, а първият път - през късната есен на 1991 година. В най-новата история на България надали има друг закон, аргументите срещу който да са живи вече над 20 години. Нищо от най-съкровените атрибути на комунизма не беше пазено толкова зорко, толкова дълго и толкова неотстъпчиво - нито собствеността, нито историята, нито дори идеологията.

За чест на премиера Борисов трябва да се отбележи, че това предложение на БСП не беше прието, но пък човек никога не знае колко дълготрайна е дадена негова позиция.

Онези 10 дни

В някакъв смисъл отварянето на досиетата в България напомня американския сюжет с опита да се забрани свободният достъп до оръжие. Наскоро Джоузеф Калифано, бивш помощник на президента Линдън Джонсън, даде следния съвет на Барак Обама: ако ще забранявате оръжието, направете го светкавично, веднага след последната масова стрелба в училището в Кънектикът. Ако закъснеете с повече от 10 дни, нищо няма да успеете да забраните, написа Калифано във „Вашингтон пост”. Линдън Джонсън се провали, защото не се задействахме веднага след убийството на Мартин Лутър Кинг, последвано от убийството на Робърт Кенеди, спомня си Калифано. Всяко забавяне има цена: трудните решения се прокарват бавно, отнемат години. Много по-ефективно е моменталното теглене на чертата.

В България мащабите са други, както е друг и залогът, но трудностите не са много по-различни от вече описаните. За две десетилетия посткомунизъм научихме следното за така наречените разузнавачи: че убиват писатели в чужбина, че продават оръжие на терористични режими, че нахлуват в суверенни държави, за да стрелят по хора, които искат свобода, че шпионират силово изгонените си сънародници в чужбина.

Извинете, какво точно работите?

За толкова дълъг период от време и при архиви, отворени поне през половината от това време, не беше дадено нито едно доказателство за смислена и почтена дейност, извършена от тогавашното разузнаване за нуждите на българските граждани. А вината за всички изброени недостойни дейности беше прехвърлена върху управляващата партия, като че ли изпълнителите на престъпления са по презумпция невинни, за сметка на поръчителите.

В момента тече 24-тата година от това словесно насилие над действителността и историята, но сега поне има повод да благодарим на тези, които участват в насилието. Ако не бяха тези няколко депутати, желаещи да префасонират закона за досиетата, нямаше да научим от първа ръка, че участници в разузнаването на Живков сега работят за разузнаването на страна от ЕС.

И макар да са непоправимо пропуснати първите 10 дни за ефективно и необратимо отваряне на досиетата, нека все пак си опитаме късмета и нека на 8 473-ия ден все пак попитаме: извинете, какво точно работите?

Автор: Т. Ваксберг; Редактор: Д. Попова-Витцел