Степени на богохулството

Как реагират законодателят и правосъдието, когато свободата на словото се сблъска с религиозните чувства на вярващите? Кому е удобно "хулиганството" като престъпен състав? И какво би се случило на Pussy Riot в Германия? Дискусията обобщава Александър Андреев:

Германското наказателно право също познава престъпния състав „богохулство”. Около съответния член 166 от Наказателния кодекс отдавна се водят бурни дискусии. Този текст по същество задължава прокурорите и съдиите да отмерят кой е прав, когато се сблъскват две насрещни права. Казано най-просто: когато свободата на словото се сблъска с религиозните чувства на вярващите. Но дали религиозните чувства са правна ценност, подлежаща на закрила? Според част от германските юристи, законодателството се измъква от този труден въпрос, като препраща към опасността от безредици в резултат от накърнени религиозни чувства. Комитетът по човешките права към ООН също смята, че така нареченото „богохулство” не бива да бъде наказуемо, освен в определени случаи - когато може да доведе до дискриминация, омраза и насилие. С две думи: юридически този терен е доста хлъзгав, включително и в Германия. Известният германски юрист Клаус Фолк коментира на страниците на "Зюддойче Цайтунг" някои от споменатите аспекти. Ето част от аргументите му:

У нас такова нещо не може да се случи!

„Всички се възмущават от присъдата срещу трите млади жени от Pussy Riot. Белият дом във Вашингтон, който по времето на президента Джордж Буш обявяваше Гуантанамо за законосъобразен затвор, а изтезания като симулирането давене - за целесъобразни, обяви наказанието за нецелесъобразно. Германската канцлерка Ангела Меркел пък каза, че жизненото гражданско общество и активните граждани са не заплаха, а необходима предпоставка за модернизацията на Русия. Според Амнести интернешънъл присъдата била политически мотивирана и тежък удар срещу свободата на словото в Русия. Всичко това е вярно - но е само половината истина.

В Германия сякаш цари единомислие, че тук такова нещо не може да се случи. Месеци наред следствен изолатор за три млади жени, извършили такава дреболия? Наказателно производство, чиято единствена цел е да блокира критиката срещу политическата власт? У нас това не се случва! Две години затвор за триминутна изява в черквата? Абсурд! Че на всичкото отгоре законовият текст, залегнал в основата на присъдата, който визира „хулиганство в резултат от религиозна омраза”. Такива тенденциозни, размити формулировки са си открай време запазена марка на тоталитарните държави. Защото колкото по-неясна е една забрана, толкова по-лесно с нейна помощ се разпространяват страх и ужас. Ние обаче живеем в правова държава, където юридическите текстове са ясно формулирани и всеки знае кога нарушава закона. Или?”

По-нататък Клаус Фолк мислено пренася в Германия случилото се в Москва: три млади момичета нахлуват в католическа базилика, втурват се към олтара, инсценират пънкарската си молитва и призовават баварския премиер Зеехофер да си подаде оставката и папата да се разкара. Авторът не случайно избира Бавария и Зеехофер - заради католицизма и особено силната религиозност на баварците. Фолк обяснява:

"Свещеността" на храма

„Според германския Наказателен кодекс на наказание подлежи онзи, който в храм, предназначен за богослужение на религиозни общности, „разпространява ругателни нелепости”. Ще се запитате: но едва ли наказанието е две години затвор? Не е две, наистина - три е! Тази разпоредба закриля „свещеността” на черквата или на съответния религиозен храм. Но какво означава „нелепости”? В обществото не съществува консенсус по въпроса. Нелепостта за едного, за другиго може да е смисъл на живота. Закон, който си служи с такова определение, сам е нелеп. „Нелепост” е поне толкова неопределено понятие, колкото и „хулиганство”...”

Клаус Фолк припомня как в бившата ГДР се злоупотребяваше с неясния престъпен състав „хулиганство”. Нека не забравяме, че и в България, и във всички съветски сателити по онова време тъкмо параграфите за хулиганство се използваха за репресия срещу „нежеланите явления” - от дългите коси и късите поли, та чак до политическите протести. Юристът с основание приканва всички, които се вълнуват от въпроса за богохулството, да имат предвид още нещо важно: ако желаем да закриляме всички религиозни общности, ние сме длъжни да приемем техните собствени определения за това що е то грубо посегателство върху религиозните им чувства. А това всъщност означава, че религията и вярата на групи хора автоматично намират отражение в наказателното право. По-нататък Фолк пише:

Разликата между тук и там

„Pussy Riot изпаднаха в беда, само защото изнесоха спектакъла си тъкмо в черквата. Свободата на словото свършва до прага на черквата, това е положението. Патриархът ги обвини в богохулство, а на мнозина руснаци от това мед им капна на сърцето, понеже не могат да си представят държавата без църквата. В Германия „свещеността” на храма също е под законова закрила. Дали това е правилно? Наказателното право трябва да защитава правни ценности. Дали сред тях са и чувствата на хората - по този въпрос юристите спорят отдавна. Ако засегнеш религиозните чувства на някого, а всъщност си длъжен да ги толерираш, макар че не ги споделяш - е ли това наказуемо? Законодателят хитро се измъква от този въпрос, като насочва към задължението на държавата да опазва обществения ред. Ако правосъдието не реагира - такава е логиката - в резултат от посегателството срещу религиозните чувства може да възникнат „безредици”. Тази аргументация е слаба и тъкмо поради това в Германия наказанието в подобен случай би било незначително - ако изобщо бъде наложено. Такова наказание би имало символичен, а не драконовски характер.”

Тук някой ще възрази, че в Русия обаче наказателното право очевидно се използва за политически цели, пише в края на статията си Фолк. Но същината на наказателното право е тъкмо репресията, припомня той. „Всяко наказателно право е политическо, защото преследва определени цели. Разликата е, че в Германия наказателното право няма за цел да циментира политическата власт.”

АГ, ДПА, ШпО, ЗЦ, КФ, А. Андреев; Редактор: Д. Попова-Витцел