Свобода при минус 20 градуса

С тези думи наблюдателят на "Ню Йорк Таймс" Томас Фрийдман изразява възхищение от упоритостта на скорошните опозиционни протести в Москва. И прави следните заключения:

Гледката на демократичното пробуждане в Русия и Сирия предизвиква радостна тръпка в сърцето, но и болезнено свиване на стомаха. Радостта идва от гледката на хора без страх, които са готови на огромен личен риск, за да постигнат не определена идеология, а нещо съвсем човешко - достойнство, справедливост и право сам да управляваш живота си.

Много циници не виждат нищо фундаментално в тези новопробуждащи се движения. Но те са като земетресение или избухване на вулкан. Те са напълно естествени явления, които изригват от дълбините на човешката душа. Хората, обладани от тях, не мислят предварително какви са шансовете им за успех. Те просто се случват, а ние сме зрители, наблюдаващи една истинска човешка вълна.

Сирия, разпокъсаната

Свиването на стомаха идва от съзнанието, че тези протести и героични емоции се съревновават с други не толкова благородни импулси и с вкоренени интереси. Да вземем Сирия. Много от участниците в съпротивата срещу режима на Асад се ръководят от видението за една свободна и плуралистична Сирия. Но нека не се заблуждаваме: някои са и мюсюлмани-сунити  - също като преобладаващата част от населението, - които смятат, че сега е моментът да се отърват от управляващото ги алевитско малцинство.

Много е трудно в тази ситуация да се прецени къде свършват демократичните аспирации и къде започват сектантските кроежи. Но и в двете посоки е ясно едно: Сирия няма бъдеще с Асад. А има ли бъдеще без него? Може ли това разнородно население да се управлява демократично, или страната ще се разпадне? Никой не знае.

Сирийската опозиция е разпокъсана - на секти, убеждения, региони, на инсайдери и аутсайдери. Западът би трябвало да я подкрепи, но при условие, че се тя се споразумее около един плуралистичен проект за реформи. Единственият шанс Асад да приеме някакъв вид мирно уреждане на конфликта, вместо безкрайна гражданска война, е ако се види изправен срещу един сплотен опозиционен фронт. Това е единствената надежда за реформирането на Сирия.

Постигането на тази цел няма да е лесно. Няма демокрация без граждани, както няма и граждани без увереност - без увереността, че всички ще бъдат равни пред закона, без значение кой е на власт, и без увереност в една обща визия за новото общество, което хората се опитват да изградят.

Американският пример

Америка притежава тази увереност, страната тръгна от една споделена идея, която спои народа. Границите дойдоха по-късно. В повечето от пробуждащите се днес арабски страни първо дойдоха границите, прокарани от чужди сили, а хората, заключени в тях, сега се опитват  да намерят общовалидни идеи, които биха им позволили да се отнасят помежду си като равни граждани. Ирак показва колко трудно е това - сунитско-шиитското разделение все още е много дълбоко, - но същевременно Ирак показва, че това не е невъзможно.

Често забравяме колко необикновена е Америка като едно самоуправляващо се, плуралистично общество. Страната избра за президент един чернокож, чийто дядо е бил мюсюлманин, а сега обмисля дали да не го смени с един мормон. Кой друг на този свят прави подобно нещо? Малцина, особено в Близкия Изток. Но няма съмнение, че много хора там жадуват да бъдат граждани - не всички, но много. Тези хора са надеждата за по-светло бъдеще на този регион.

АГ, АФП, НЙТ, С. Гяуров; Редактор: Б. Узунова