В Русия става нещо

Освободихме се от комунизма, но не успяхме да се освободим от самите себе си. На власт дойдоха отново циниците и използвачите, а животът се завърна обратно във вечната си орбита, твърди писателят Михаил Шишкин. Какво го кара да мисли така?

Проблемът на Русия не е в това, че последните избори били манипулирани, а в това, че дори и да не бяха манипулирани, партията на Путин пак щеше да победи. Това не се оспорва дори от опозицията. Най-голямата ценност в Русия все още е стабилността.

Това, което се разиграва днес пред погледите ни, повтаря по удивителен начин развитията в навечерието на 1917 година. Също както навремето, днес на територията на Русия възникнаха две напълно различни по дух и култура нации, въпреки че и двете са руски и говорят един и същ език. По-голямата част от населението живее в провинцията: над 100 милиона души, които са бедни, необразовани и алкохолизирани, а в духовното си развитие са останали в Средновековието.

Другата част е концентрирана предимно в двете метрополии Москва и Санкт Петербург: това са образовани, състоятелни, обиколили света хора, с европейски представи за общество и демокрация. За първите само един цар Сталин е в състояние да въведе ред в Русия. За другите цялата руска история е едно кърваво тресавище, от което страната трябва да се измъкне и да се сдобие с либерални обществено-политически структури. Знаем докъде доведе това противоречие преди 100 години. Последствията от тази катастрофа не са изживяни и до днес.

Железният закон

В Русия продължава да се играе все същата игра с трима играчи: народът - според Пушкин - мълчи, интелектуалната младеж иска "швейцарски" суверенитет и обявява война на правителството, така че управниците могат или да си вземат шапката, или да стегнат менгемето. През 1917 управниците се оттеглиха и страната изпадна в анархия, от която - не на последно място - можа да се развие диктатурата на Ленин и Сталин, защото народът копнееше за ред.

Само преди двайсетина години излязохме на улицата в протест срещу разкапания съветски режим. Това беше едно уникално чувство, защото се бяхме родили в земя на роби, нашите родители не бяха свободни, не бяхме свободни и ние. Август 1991 беше повратният момент, границата между злото съветско минало и светлото бъдеще, както си мислехме тогава.

Изглежда железен закон на всички революции, че те се правят от хора, които са готови да дадат живота си за свободата на своя народ. Най-добрите от тях загиват. Накрая на власт идват циници и използвачи, а животът се завръща обратно във вечната си орбита.

През 1991 се освободихме от комунизма, но не успяхме да се освободим от самите себе си. Империята на Путин прилича на старите империи, царистката и съветската. Самодържието се представя в демократически одежди, изобщо всичко си остава по старому: безправието на народа и произволът на силните на деня, корупция отгоре до долу, контрол върху медиите, избиване на критични журналисти, затвор за ръмжащи олигарси. А на изборите народът гласува за управляващата партия. Как да не се сети човек за вездесъщия съветски лозунг "Народ и партия са едно цяло!".

Красиво, но безсмислено

А писателите? Те са свободни да пишат каквото си искат. Опозиционни автори получават дори реномирани награди. Само че това не е свидетелство за либерализма на режима, а за маргиналната роля на литературата в днешна Русия. Кремъл си осигурява контрола върху електората чрез телевизията.

Електронната революция е в ход и в Русия. Тъкмо разпространението на интернет и социалните медии формира съзнанието на новата средна класа, която иска повече политическо влияние. Блогърът Алексей Навални се превърна дори във водач на недоволните. Само че необразованият народ изобщо не познава идола на опозицията. Влиянието на интернет върху 150-милионното руско население все още е слабо. Но в момента, в който влиянието му започне да расте, с интернет ще стане същото, което стана с телевизията - ще бъде поставен под държавен контрол.

Съществуват малко варианти за близкото бъдеще. На президентските избори напролет ще победи Путин, без значение дали изборите са "честни" или "нечестни". Така или иначе победителите ще празнуват, а опозицията ще говори за изборни измами. Призивът "На барикадите!" звучи красиво, но е безсмислен. Това вече сме го изживели. Само че в Русия расте едно младо поколение, което също иска да види как е на барикадите. Е, добре, ще види. Но ще остане разочаровано.

АГ, ЗЦ, ДПА, М. Шишкин, С. Гяуров, Редактор: Д. Попова-Витцел