(Само)признанията, които не помогнаха

Анализ на Георги Папакочев:

В началото на февруари, само дни преди публикуването на междинния доклад на ЕК за България, премиерът Бойко Борисов обяви, че е поискал от вътрешния министър Цветан Цветанов да прекрати конфликта си с българските съдии. Сякаш напук обаче вицепремиерът публично обвини председателката на Съюза на съдиите Мирослава Тодорова в подпомагане на организираната престъпност, което принуди съдийката да заведе срещу него дело за клевета.

Вбесен от критичните оценки в междинния доклад, премиерът наковлади всички и всичко около себе си. По държавната телевизия той каза: „Не може вътрешният министър да каже, че има мафия в съдебната власт и ние да чакаме в доклада да пише, че съдебната власт ни е наред. Не може съдиите да излязат и да кажат, че 3 години е нормално да няма присъда на арестуван с европейска заповед за арест престъпник. Не взимам страна в спора, а и съм помолил Цветанов да направи всичко възможно тази тема да се затвори. При тези неправителствени организации, които всеки ден пращат своите писания къде ли не в Европа, при говоренето на евродепутатите българи в Европейския парламент - нищо добро не може да ни очаква в тези доклади. Толкоз!", каза тогава Борисов. Едно наистина откровено признание.

Въпроси и... въпроси

Още тогава министър-председателят се оплака и от едно друго „неразбиране” - на тогавашната правосъдна министърка, днес вицепрезидентка, Маргарита Попова. Всъщност говоренето на различни езици между правителство и президентска институция тези дни стана отново видимо - след острия сблъсък между държавния глава Плевнелиев и вътрешния министър Цветанов по повод решението на ВСС да уволни същата тази съдийка Мирослава Тодорова, в защита на която на уличен протест излязоха близо 200 столични съдии, прокурори и юристи.

Още в края на юни, на среща с главния прокурор Велчев и председателите на ВКС и ВАС Груев и Колев, президентът остро разкритикува работата на прокуратурата по отношение на действията й срещу корупцията и организираната престъпност. Притеснен за констатациите в юлския доклад на ЕК, държавният глава отправи упреци, които доведоха единствено до публичния въпрос, който главният прокурор Борис Велчев сам си зададе: „По какъв начин ЕК избира делата, които да бъдат контролирани от нейните експерти?”.

Вероятно отговорът на това риторично питане можеше да бъде потърсен в думите на политическия директор на ОЛАФ Никълъс Айлет, който още в края на миналата година изрази загриженост за „способността на българските съдебни власти да произнасят присъди”. Отговорът можеше да бъде потърсен и другаде - например в индикативния интерес на мисията на ЕК към разследванията на знаковите убийства от последните 10 години, към проблемите с реформата на ВСС и процедурата за избор на нов обвинител номер едно на страната. Неслучайно ден преди юлския доклад вестниците цитираха обвинител номер едно, който пред колегите си от сегашния ВСС заяви следното: ”Ще изглеждаме зле и идиотски, каквото и да направим”.

Вопли за помощ

Сгъстяването на мониторинговите облаци подтикна правителството към спешни ходове. През юни вътрешният министър Цветанов и правосъдната му колежка Ковачева се опитаха да убедят в Брюксел главната секретарка на ЕК Катрин Дей, че един щадящ доклад би се отразил много добре на България. След това не друг, а самият премиер си издейства лична аудиенция при шефовете на Европейския съвет и на Еврокомисията Херман ван Ромпой и Жозе Барозу, но чу от тях единствено, че докладите за България и Румъния ще бъдат „честни и обективни”. Съдържанието на телефонния му разговор с германската канцлерка Ангела Меркел беше представено като „информиране за икономическото развитие на България и за предприетите от правителството мерки за реформи”, но със сигурност и в него са звучали вопли за политическа подкрепа.

Отгоре на всичко германската фондация „Конрад Аденауер” вече беше прогнозирала, че докладът на ЕК „няма да бъде особено положителен” за България, а ръководителят на нейното софийско бюро Марко Арндт дори обобщи, че „продължаването на мониторинговия механизъм ще е в интерес и на ЕС, и на българските граждани”.

Практиката показва, че и най-искрените самопризнания на властта не могат да променят становището на ЕК - макар да минават за смекчаващи „вината” обстоятелства. Най-неприятното обаче е, че един критичен доклад в областта правосъдие и вътрешен ред е тясно свързан с бъдещото отпускане на еврофондове, с влизането в Шенген и в крайна сметка - с цялостния образ на България. А това вече е проблем не само на правителството, но и на цялото общество. При това - особено тежък.

Автор: Г. Папакочев, Редактор: Д. Попова-Витцел