Кой не иска България да бъде следена?

Да смяташ, че европейският мониторинг върху правосъдието и борбата срещу корупцията и организираната престъпност в България (т.нар. Механизъм за сътрудничество и проверка) е полезен и трябва да продължи, вече е някакси непатриотично. Означава, че се „страхуваш да кажеш нещо на Европейската комисия” и „чинно изпълняваш всичко”, което е израз на „васална” политика. Докато пък тази политика продължава, „никога няма да постигнем националните си интереси”. От което следва, че ако си „за” мониторинга, си „против” националните интереси.

Горе-долу така, оказва се, мислят българските евродепутати. (Или поне по-голямата част от тях.) При това по въпроса цари трогателно единомислие между опозиция (БСП) и управляващи (ГЕРБ).

Парадоксалното изслушване в Европарламента

През последните години, при вече трето поред управление, все по-често и все по-ясно се чува, че е крайно време механизмът да отпадне. Поредният пример е от миналата седмица с организирано за първи път в подобен формат изслушване в Европейския парламент на представители на България и Румъния - двете страни, в които тази форма на контрол беше въведена, за да ги стимулира да наваксат изоставането си в правосъдието и борбата срещу корупцията и да достигнат европейските стандарти за върховенство на закона.

В началото на еврочленството си, а и дълго време след това, двете страни се движеха (или по скоро тъпчеха на място) „в пакет”. Днес положението е друго - в последните години Румъния постигна голям напредък, а България дори се придвижи назад.

На този фон изслушването в Европарламента изглежда парадоксално. Представителите на Румъния със самочувствие отчитат конкретни резултати и успехи, но въпреки това преобладаващата сред тях позиция е, че е важно механизмът да остане, защото е изключително ефикасен, а и нужен, за да бъдат успехите задържани и подсилени.

Българското представяне е отново в бъдеще време - приета е поредната хубава стратегия и пак има големи намерения за реформа. За конкретни резултати, естествено, не става дума, защото такива просто няма. Което обаче не пречи на българските евродепутати да се обявят единодушно и решително за отпадане на Механизма за сътрудничество и проверка.

И тук, не щеш ли, думата взима участващата в събитието заместничка на българския министър на правосъдието и заявява, че механизмът е необходим и трябва да бъде спрян едва когато и България постигне конкретни резултати. „Цялата ни защитна кампания беше обезсмислена от тази нейна реплика”, разказва българска евродепутатка. Тя и всичките ѝ колеги били „смаяни”, ”шокирани” и „втрещени” от „скандалното” поведение на заместник-министърката, с което тя „на практика уязвила собствената си държава”.

Отклоняване на вниманието от основния въпрос

Техните аргументи за отпадане на мониторинга могат да се разделят в две основни групи. В първата група: корупция и престъпност има не само в България и Румъния, а и в други страни от Съюза, затова се нуждаем от общоевропейско законодателство за борба срещу тези явления, за да няма двойни стандарти. И още: България е сред страните с най-малък процент грешки при усвояване на еврофондовете; България е сред държавите с най-висок резултат в спазването на бюджетната дисциплина и нивото на публичния дълг; в България има много ниски доходи, хората търсят начини за оцеляване; механизмът се обвързва с приемането в „Шенген”, а не бива...

С всичко това могат да се аргументират някакви други тези, но не и точно тази. Това са, така да се каже, „косвени доказателства”, които не засягат същността, предмета и целите на мониторинга и звучат като безсилен опит за отклоняване на вниманието от основния въпрос. А той е: постигнати ли са в България осем години след въвеждането на мониторинга удовлетворителни резултати в реформирането на съдебната система и в борбата срещу корупцията или не, зачита ли се в достатъчна степен върховенството на закона или не? Отговорът е очевиден за всички.

Изчерпал ли е мониторингът първоначалните си цели?

Този отговор, впрочем, обезсилва и втората група аргументи. Те вече са по същество, но вътрешно си противоречат. От една страна, казват противниците на Механизма за сътрудничество и проверка, той е изчерпал първоначалните си цели. "България има голям напредък в съдебната система. Преди десет години беше възможно заместник-председател на управляваща парламентарна група да стане по-късно председател на съд... Днес това не е възможно", аргументира бившата министърка на правосъдието в кабинета на Орешарски. Тя очевидно има предвид някогашния депутат от НДСВ, избран после за председател на Върховния административен съд. Днес това може и да не е възможно, но пък именно по време на нейния кабинет се оказа възможно Делян Пеевски да бъде избран за председател на ДАНС.

Освен това мониторингът щеше да е изчерпал целите си, ако в България вече не бяха възможни случаи като този с Пеевски или пък афери като Костинброд и КТБ; ако вместо да изчезнат тефтерите на Златанов, някой се беше заел да разследва съдържащите се в тях данни за злоупотреба с власт; ако не бяха ширещите се безобразия със „случайното” разпределение на делата и с назначенията в съдебната власт; ако имаше поне една присъда за корупция по върховете на властта; ако осъдените „братя Галеви” бяха в затвора, а не там, където са...

На кого пречи?

За всичко това обаче, по логиката на неговите противници, пак е виновен европейският мониторинг, защото не давал резултати и не бил ефективен. Всъщност, самите те (за разлика от днешния министър на правосъдието и неговата „скандална” заместничка) са представители на партиите, които имат най-голяма „заслуга” за днешното окаяно положение. Самият факт, че мониторингът е такъв силен дразнител за тях, означава, че макар да е „неефективен”, с нещо той много им пречи. А това вече е достатъчен резултат.

Може и да не е в техен интерес, но е в интерес на обществото мониторингът не само да остане, но дори да бъде заострен. Особено сега, когато стратегията за съдебна реформа трябва да се приведе в действие. За да не последва съдбата на предишните стратегии.

Да се твърди, че тази позиция не е патриотична, означава да се приеме, че и върховенството на закона не е в "национален интерес".