Ще се надигнат ли най-сетне и източноевропейците?

Било, че Румъния и България остават извън шенгенското пространство, че преговорите между ЕС и Хърватия се проточват или пък, че в Тирана трима души са убити при антиправителствена демонстрация - редовно става дума за корупция и за борбата против нея.

Тази дума се споменава почти във всеки разговор в посткомунистическите страни, особено в Югоизточна Европа. Това е шифърът за всичко онова, което спъва модернизирането на икономиката, налагането на правовата държава и сближението с ЕС.

В клещите на корупцията

Неудобството, което изпитват в тази връзка политическите елити в тези страни, е голямо. Впрочем мнозина в "старите" страни-членки на ЕС възразяват против абсолютизирането на това обвинение. Нима алчността не е общочовешка константа? Нима няма корупция навсякъде?

Нима в Кьолн, Солун или Палермо да кажем не съществува същият проблем? И накрая, нима привилегироването на отделни избирателски слоеве в надпреварата между партиите за гласовете на избирателите не представлява мека форма на корупция?

Възраженията са оправдани, но те пропускат една съществена разлика между старите и новите страни-членки на ЕС. В укрепналите правови държави корупцията е индивидуално нарушение на една всеобщо призната и уважавана норма. Там където властва правото, тя може да бъде пресечена чрез строгия контрол на политици, съдии, чиновници и мениджери; и чрез ограничаване по пътя на приватизацията на възможностите им за взимане на решения и на мащабите на обществения сектор.

Обществена норма или единичен случай

В посткомунистическите страни положението е различно. Там има не само повече индивидуални случаи на корупция. Там се сблъскваме и с друго явление. По време на комунизма нямаше равенство пред закона. Партийното господство бе абсолютно - от върха на номенклатурата до домоуправителя. Колкото по-близо бе човек до центъра на властта, толкова по-големи бяха привилегиите.

Определящи бяха не способности, пари или престиж, а мястото в йерархията на властта. Членът на ЦК или на Съюза на писателите нямаше нужда да подкупва лекаря, за да бъде лекуван като хората. До кафе, цигари или коняк трябваше да прибягват само онези, които нямаха влияние: за тях бяха в сила законите на пазара, чиято валидност режимът отричаше.

Посткомунистическите страни в Югоизточна Европа страдат особено много от това наследство на комунизма, защото смяната на системата - за разлика от централноевропейските страни - започна по-късно и бе извършена не така последователно.

Националкомунистическите режими в региона - румънският, албанският и особено югославският - рухнаха в една оргия от насилие, при която старите властови структури се приспособиха към новите условия и си залепиха нови етикети, но без да се стига до мащабна смяна на елитите.

Статутът в йерархията на властта и произтичащото оттам влияние все още са от определящо значение. Партиите се наричат социалдемократически, либерални, национални, демократични или консервативни, но дори не си правят труда за отиващи по-нататък програмни характеристики. Близостта до центровете на политическата власт продължава да предопределя кариерите в университетите и медиите, разпределението на поръчките или защитата от наказателно преследване.

Близостта до властта решава всичко

Политиката се свежда до борба за власт и влияние. Само покрай другото става дума за конкретни решения. Предимство имат достъпът до обществени блага, нагласянето на правовата рамка според специфични интереси, личното обогатяване. Който иска да се издигне, гледа да се нагоди, допринасяйки по този начин за просъществуването на системата.

Младото поколение, което не е расло в условията на комунизма, също се нагажда. Естествено във всички тези страни и във всички възрастови групи има много достойни хора, които се противопоставят на тази система, нагърбвайки се нерядко с голям риск. Но досега те не са успели да се наложат истински в нито една от балканските страни.

Там ЕС има работа с една политическа класа, която е такава, каквато е. Нереалистично е да се очаква от тази класа да промени системата, от която си пълни гушата. Гражданското общество е анемично, а дисидентите и интелектуалците напуснаха политическата сцена.

Бездната между партиите и гражданите, които теглят от корупция, злоупотреби и правова несигурност, става все по-дълбока. От търпението на гражданите зависи кога първата балканска страна ще завие по тунизийския път.