Хошгелдин, ефенди!

"В Германия е добре, германците са наши приятели, германците са добри хора" - това ми казваха учителката, бакалинът, съседите в нашия истанбулски квартал, когато разбраха, че заминавам за Германия, където живееха вече родителите ми. На 28 октомври 1961, когато се качих с баба ми на влака за Германия, бях на 11 години.

След тридневно пътуване пристигнахме в Кьолн, където взехме пътнически влак за Аахен. В купето седяха мрачни на вид хора, които ни оглеждаха така, сякаш идвахме от друга планета.

За силата на локума

На площада пред гарата имаше дълга върволица от таксита. Баба показа на един от шофьорите бележка с адреса на родителите ми. Човекът направи световноизвестния знак за пари, потъркването на палеца и показалеца. Само че ние нямахме повече пари. Още си спомням как шофьорът повдигна рамене и направи опит да се извърне. Само че баба го хвана за ръкава, бръкна със свободната си ръка в един от вързопите ни и му предложи локум. Шофьорът взе, опита, измърмори нещо, след което прибра цялата кутия и ни откара на желания адрес.

Тъй като не знаех немски, ме върнаха в четвърти клас на протестантското училище на улица "Анащрасе". Никога няма да забравя директора, господин Гросман. Когато влязох в стаята му, той ми протегна сърдечно ръка и каза: "Хошгелдин, ефенди!", което означава "Добре дошли, господине!".

Германците бяха такива, каквито ми бяха казали, че са - те бяха добри с мен. Другите деца ме канеха у тях, за да играем, а младата германка Мария, женена за турчин, ми помагаше в усвояването на немския.

Но истинския езиков пробив постигнах едва с киното. Научих наизуст сума ти песни, които се пееха във филмите. Освен това редовно посещавах и документалното кино; често гледах с часове около 60-минутния седмичен кинопреглед; интересуваха ме най-вече футболните репортажи и рисуваните филми, които прожектираха помежду им.

Между Босфора и Рейн

Няколко години по-късно вече знаех немски толкова добре, че започнах да превеждам в общежития за гастарабайтери, учех новопристигнали турци на някоя и друга дума за ежедневието, превеждах също в съда и полицията. През 70-те години се издигнах чак до "доцент" по специалността "немски като чужд език".

Оттогава не спирам да кръстосвам между Германия и Турция. Отечеството ми все още е Истанбул, но домът ми е в Кьолн. Да, германците бяха добри към мен. Трябва да добавя обаче, че не всички турци мислят така - за съжаление.