Хора без значение

В деня на национален траур председателят на българския парламент Миков обясни колко много се работи под обсадата на протестиращите и как акцентът на Народното събрание е поставен върху "закони, свързани пряко с живота на обикновения човек".

Същия ден срещнах един обикновен блестящ цигулар - Марио, който преди двайсетина и повече години напусна страната, заряза сигурното си щатно място и апартаментчето, подхвърлено му като компенсация за голямата му и съборена в центъра на София бащина къща. Сега е над шейсет и пет годишен, ведър дядо на първия си внук, и продължава да работи с радост. Постигнатото от него и семейството му извън България е всичко, което тук не могат да постигнат и три поколения. Не говоря дори за щатното място и апартаментчето - с тях се е сдобил още след първите пет години в чужбина, а за спокойната самоувереност на реализирания благодарение на труда и качествата си човек. Връща се всяко лято, защото обича и София, и България, въпреки невъзможностите тук. Участвал е и в протестите през първите им дни и ми разказва за общите приятели и познати, които е срещнал. После изведнъж ме притиска с думите: "Ти остана и сигурно можеш да ми обясниш защо тук режат главата на всеки, който може и иска да работи почтено, да е полезен. Защо?".

Вечните въпроси и вицове

И знам, и не знам. Събраха ми се много въпроси, предизвикани и от срещата с Марио, и от речта на Миков. Кои са днес обикновените хора в България и кои - необикновените? Какво искат едните и какво другите? Допустими ли са подобни определения спрямо българските граждани, в чия мелница наливат вода и какви вицове от друго време ни припомнят?

Ще започна с отговорите отзад напред. В годините на "зрелия социализъм" учителката разяснява на децата новите партийни директиви и програми на БКП под мотото "Всичко в името на човека, всичко за благото на човека". Иванчо внезапно и настойчиво вдига ръка, докато накрая учителката е принудена да му даде думата. "Другарко, аз знам и името на човека!", казва Иванчо. Тогава всички ние - "най-послушните анархисти" на соцлагера, много се смеехме на този виц, защото също знаехме името на човека. Знаехме и регламента за обикновеност и необикновеност, минаващ през членството в единствената партия, послушанието, доносничеството и гръмката правоверност, бяха ни ясни таваните за израстване в кариерата, неписаните закони и достойнството на вътрешната емиграция.

Зрелият социализъм презря и бе сменен с фасадна демокрация, която въпреки огромната народна енергия запази регламента на обвързаност между кариерното развитие и партийната правоверност, инсталирайки множество членове на БКП в нововъзникналите и размножени партии и временно смени вътрешната с външна емиграция. Съхранена бе с други думи зависимостта на "обикновените хора" /по Миков, а не по Караславов/ от привидно многоцветната партийната върхушка, като се отиде и по-далеч: те бяха ограбени в буквалния смисъл откъм спестявания, социална предвидимост, битова сигурност и прочие, но и по-страшно в преносния - откъм възможности.

Непартийците също са хора

Българският оцеленчески манталитет веднага "подуши" същността на "преоблечения Илия" и по-негнусливите, естествено, прозорливо се пришиха към партийността и нейните бизнес планове, а най-оправните бяха допуснати и до партийните ядра. Всички тези "необикновени" и немногобройни наши сънародници управляват държавата с една и съща безмилостна мъртва хватка - преразпределяйки националните ресурси в угода и интерес на тесни кръгове от приближени свои хора.

Това се случва като по учебник не само при настоящото правителство, доста съмнително в легитимността си, но и при предишното, по-предишното и още по-предишното - с развъртането на големи партийни метли се позиционират "правилните" и се отстраняват всички останали, независимо от степен на образование, професионални качества и осъществени успехи.

Масово невключилите се в партийно-финансовия алъш-вериш българи по презумпция са аут. Голяма част от тях са пожертвани, натикани в своята "обикновеност" из цялата състарена, обедняла до несвяст и уплашена България и едва се крепят с "несменените си чипове" /по Сакскобурготски/. Хора без значение, които властта може да залъгва с цинични подаяния. Но съществува и друга голяма част можещи, мислещи, независими и реализирани във вътрешната си емиграция българи, които днес протестират, защото искат различен регламент, опрян върху различното разбиране за обикновеност и необикновеност. Омерзени са от "партийното тото" - оглавявано ту от един, ту от друг свой човек, който да преразпределя общонационалното имане, уви, не само в преносен смисъл.

Автор: М. Иванова; Редактор: Б. Михайлова