Уютът на "турското робство"

„Който контролира миналото, контролира бъдещето”, пише Джордж Оруел. Спорът за т.нар. „турско робство” в България е всъщност точно опит да се постави под контрол миналото, за да се управлява бъдещето. Защото от това, което имплантираш в главите на децата за миналото на страната им, зависят техните бъдещи убеждения като зрели хора. Така „турското робство” се оказва могъщ инструмент за подклаждане на регионални предразсъдъци, подозрения и вражди, които вместо да бъдат замразени в миналото на 19 век, автоматично се пренасят в бъдещето на 21-то столетие.

Носталгията не е по "робството"

Онези, които се опитват чрез децата да ги пренесат в бъдещето, не са непременно някакви мазохисти или злодеи. И не си искат точно „робството”. Те си искат (за себе си, пък и за децата) онзи утробен уют на предмодерността, който отдавна се е изпарил. (Ако изобщо някога го е имало в идиличния му чорбаджимарков вариант.) За тези хора, които видимо нито желаят, нито могат да се пригодят към днешния свят - признавам, един доста напрегнат и недружелюбен свят, „турското робство” е опора и пъпна връв, която ги свързва с едно полуизмислено и във всички случаи силно митологизирано минало. С едни времена, когато селският мегдан задава най-далечния възможен хоризонт, когато хората се съобразяват не със закона, а с правилата на патриархалната общност, когато няма индивиди и индивидуални права, а само аморфни, многочислени групи като „поробители” и "поробени”, например. Тоест, за тях в "турското робство" просто се концентрира носталгията по нещо безвъзвратно отминало.

Когато лудостта е правило

Както се вижда, тук не обсъждам нито термините, нито историческите факти, а се опитвам просто да разбера откъде извира мощната, масова и леко налудничава подкрепа за словосъчетанието „турско робство”. И за съжаление се сещам за една мисъл на Фридрих Ницше: При отделния човек лудостта е по-скоро изключение, при групи като партии и народи тя е правило.