"Уютният'' тотален контрол

Направо влудяващо е, че хората просто не искат да се пробудят. Новините за това, че са били подложени на тотално проследяване се редят една след друга и са една от друга по-ужасяващи, а повечето граждани се държат така, сякаш нищо не се е случило.

Писатели и творци изразиха своя протест. Но защо техните политически апели удрят на камък, макар че тези хора чудесно умеят да пробуждат чувства – на сцената, на киноекрана, в изложби или книги? Отговорът гласи: защото техните представи са коренно различни от тези на публиката. “Будните гласове” са повлияни от литературната история: от мрачните, монотонни и натрапчиви визии на Кафка, Хъксли и Оруел. Който е изследвал тази материя по-продължително или е бил разтърсен от нейния ужас, вижда дигиталното проследяване в много по-потискаща светлина.

Факт е, че мрачните предначертания понякога се оказват верни. А понякога реалността може да надмине и най-мрачната фантазия.

Олайн-шопинг и сладки детски личица

Само че много от онези, които се движат из интернет, често пъти усещат нещата по различен начин. Те се чувстват добре в своя хубав нов свят, заобиколени от смартфони, Гугъл и Фейсбук, несмущавани от потискащо-мрачни представи. Мрежата, която оплита цялата им лична сфера, се различава от филмите на ужасите и научната фантастика само в едно: тя е комфортна.

Фиктивните граждани на Джордж Оруел са принудени да живеят в света на “видеоекрани”, които ги следят на всяка крачка, като при това не могат да бъдат изключени и не им предлагат някакво забавление или полза. Други автори подлагат своите герои на друг тип принуда – стягат ръцете им в стоманени гривни, строяват ги в редиците на задължителни мероприятия, предписват им дори книги за задължителен прочит.

В книгите на тези автори никъде не става дума за примамките на онлайн-шопинга, за снимките на сладски детски личица, които се обменят по мобифона с близки и приятели, за портали за сравнения на ресторанти, с чиято помощ човек може да открие къде е най-доброто испанско заведение в квартала. Нито един от тези автори не отворя и дума за удобството от запаметяването на личните данни в интернет, за да не е принуден човек да ги внася отново и отново.

Нищо друго не обвързва човека по-силно от усещането, че си е осигурил някакви предимства. Това е принципът на така наречените пей-бек-карти: личните данни се търгуват срещу отстъпки в цените. Като нищо е възможно да се намерят и доста хора, които са готови да разкрият данните от здравния си картон срещу възможността да получат някое лекарство на по-евтина цена. Някои все пак имат възможност за избор, но онези, които са по-бедни, едва ли имат друга въможност, освен да плащат с личните си данни.

Глас в пустиня

Контролът над нас отдавна е станал всеобхватен. Но това няма нищо общо с Кафка, Хъксли и Оруел, нито пък с по-модерните им варианти от сорта на “Матрицата”. Защото във всички тези истории средният гражданин живее в значително по-лоши условия от реалните днес. Тези фикции са отблъскващи или в най-добрия случай интригуващи, но не разтърсват истински никого. Затова откритите писма на писателите си остават глас в пустиня.

Не че “новото следене” е по-безопасно - унищожавайки личната сфера на хората, то унищожава и всички условия за истинска политическа съпротива. Тези нови системи за следене са толкова стабилни тъкмо защото са привлекателни - това ги отличава от всички “режими”, съществували някога.

Водена с класическите представи за ужас от трилърите, борбата срещу тях е обречена на неуспех. Всеки който прави подобен опит, неминуемо ще усети своята безпомощност. Мнозина казват, че и бездруго вече било късно за подобна борба! Само че на практика всичко може да се регулира във и чрез интернет - както защитата на личните данни, така и възможността за обществено участие или демократичен контрол. Вярно е, че това изисква мъчителна и сложна работа в детайл, но от нея има далеч повече смисъл, отколкото от това да се размахва плашилото на Оруел. Защото от 1984 са изминали вече 30 години.