Утехата на колективния поплак

След смъртта на диктатора Ким Чен-ир севернокорейската телевизия почти без прекъсване излъчваше кадри на смазани от скръб, разтърсвани от конвулсивен плач хора. Пред огромен паметник на вожда, във фабрики и учреждения - все същата гледка: колективната мъка се излива беззадръжно и истерично, запечатана в покъртителни кадри от корейската държавна телевизия.

Трудно е да се прецени доколко риданията са инсценирани, доколко - истински. "Херметично затворен режим като този в Северна Корея вероятно бързо успява да наложи мъката в главите на хората", казва психологът Маркус Хайнрихс от университета във Фрайбург. "Понастоящем севернокорейците са така силно конфронтирани със скръбта и раздялата, които им биват показвани в медиите, че започват може би действително да изпитват чувствата, които показват", смята той.

По какво тъгуват?

Психолозите добре познават този феномен - групи от хора започват да изразяват сходни чувства, страхове и надежди, макар изходният повод за тях изобщо да не ги е засегнал чак толкова дълбоко. Човек може да бъде обхванат от скръб и когато присъства на погребението на някого, когото изобщо не е познавал.

Няма никакво значение колко омразен е бил на народа си севернокорейският диктатор, колко този народ е страдал от режима му. След смъртта на Сталин също имаше масова скръб и масова истерия, придружена дори със самоубийства. Проявите на траура не могат да се обяснят рационално, казва експертът по психосоматика Петер Хенингсен. Целта на траурните церемонии е действителното осъзнаване на загубата. Колкото и ужасна да е била диктатурата му, смърттта на Ким Чен-ир вероятно поражда чувство на несигурност - хората тъгуват по доскорошната стабилност, смята екпертът. В този смисъл, според него, мъката им е истинска.

Заразата на колектива

Трябва да се има предвид също така заразителното влияние на колектива. Специалистите говорят за социална епидемия и масова истерия в случаи, когато голяма група хора изразяват сходни чувства - все едно дали страх, скръб или радост. Известни са случаи като този през 1962 г. в Танзания например, когато хиляди хора са обхванати от пристъп на смях.

"Когато чувствата на отделния човек се слеят с тези на масата, в психиката на личността се извършва един вид връщане към примитивни стадии на развитие и това позволява на личността да намери утеха в колектива", казва експертът Хенингсен. "Не знаем какво наистина мислят и чувстват севернокорейците, но очевидно не са весели", допълва той. Може би веселието ще избуи впоследствие - когато синът на диктатора заеме мястото му и бъде официално приветстван като новия самодържец.