Трансатлантическите битки на България

Едва ли българските политици от следтоталитарна България първи откриват своята „Америка” като място, откъдето могат да водят вътрешнополитическите си сражения. От друга страна исторически закодирания превратаджийски инстинкт на властовите играчи в страната безпогрешно им напомня, че лидерите са най-уязвими, когато се намират не само далеч от София, но и отвъд държавната граница.

Президентът Първанов атакува в печата своя „приятел-премиер” и партиен приемник в БСП Сергей Станишев непосредствено преди неговата дълго планирана визита в САЩ.

Ударът беше многопосочен

но главното му направление се оказа корупционното назначаване на премиерски съветници в различни управителни съвети.

Нападението беше изненадващо, внимателно насочено и пресметнато така, че контраатаката да не може да се осъществи преди връщането на министър-председателя от САЩ през Брюксел. Просто в навечерието на кризисното си американо-европейско турне Станишев и неговите съветници прецениха, че отговор на изпълнителната власт ще има, но той ще бъде даден седмица по-късно. „Ще преживеем и това интервю”, заявиха многозначително хората на премиера и го проводиха по живо, по здраво за Вашингтон. Спорът, обаче, не спря дотам. Той ескалира в

патетична трансатлантическа битка

В немислимо сутрешно интервю по гледан ТВ канал и без вратовръзка държавният глава Първанов „направи денят” на българите прекрасен, като успокои Станишев преди срещата му с Буш, че няма да бута предсрочно неговия кабинет, но обеща сериозен публичен дебат по повдигнатите въпроси след връщането му от САЩ. Което си прозвуча като хвърлена ръкавица за съдбовен медиен дуел.

Естествено Станишев не издържа на предизвикателството и, ни в клин, ни в ръкав от Вашингтон обясни, че премиерските съветници в бордовете били неговите „очи” в икономиката и призна чистосърдечно, че дори и министър-председателите грешали понякога.

За всеки мислещ българин е ясно, че междуличностните „трансатлантически” битки между президентската и изпълнителната власт освен че са нелепи, нямат особено значение нито за външната, нито за вътрешната политика на страната. Те просто демонстрират

гигантската пропаст

зейнала между „Дондуков 1” и „Дондуков 2” в навечерието на поредния критичен доклад на ЕК, в атмосферата на опасно забатачената европейска интеграция и на фона на наближаващите парламентарни избори.

Пропаст, видимо доста по-голяма от разстоянието между София и Вашингтон, и значително по-трудно преодолима за сегашното управление от пресичането на Атлантическия океан.