Тогава бях на 12

В моя детски живот онзи 10 ноември беше ден като всички останали. Само родителите ми не бяха същите. Суетяха се странно, пушеха нервно и току си подшушваха нещо.

„Какво ви е?”, попитах ги на вечеря. „Нищо, нищо, всичко е наред”, отвърнаха. „Не ме баламосвайте, криете нещо”, подължих да упорствам. „Като си легне сестра ти, ще ти разкажем”, обещаха ми те и започнахме да вечеряме. Беше много мълчалива вечеря, но не тягостно, а трепетно мълчалива. Предусещането ми за буря не ме излъга.

„Виж какво, слънчице, случи се нещо важно: Тодор Живков вече няма да ни управлява.” „Ама как така, да не би да е болен?”, попитах притеснена. Нали ме бяха учили, че той ни е вожд и учител, че от него зависи нашето, моето благоденствие. „Не, не е болен, просто вече няма да ни управлява”, обясни ми мама, а аз попитах: „Това лошо ли е?”. И тогава се намеси татко: „Лошо ли? Много е хубаво даже!”. Двамата се спогледаха и решиха: „Голяма е вече, трябва да знае”. И започнаха да разказват: за годините на дядо ми в лагера в Белене; за баба ми и първия ѝ мъж, който една вечер бил отведен от някакви партийци и никога повече не се върнал; за една жестока и безмилостна система, наранила живота и на тези две любими същества, които сега ме гледаха в очите и не спираха да говорят.

„Но нищо от това няма да разказваш навън, чуваш ли! И да не си посмяла да говориш за тия неща в училище! Още не знаем какво точно ще става. Може и нищо да не се промени. Затова ще мълчиш, разбра ли!”. С тези думи приключиха разказа си и ме изпратиха да си лягам. На следващата сутрин се събудих сякаш друга, а няколко седмици по-късно вече се чувствах като нов човек. Промяната се беше случила и аз бях част от нея. Бях длъжна да съм част от нея. От главата до петите бях накичена със значки и лепенки на СДС, ходех по митинги и се интересувах живо от случващото се в моята свободна страна.

Няколко години по-късно вече осъзнавах колко наивна съм била. И много се срамувах, тъй като истинската промяна, в която толкова силно бях вярвала, така и не настъпи.

Днес вече не изпитвам срам. Защото знам, че на 12-годишните им е простено да вярват в чудеса.