Телевизията: вулгарност и фалшиви ВИП-ове

Публицистът Йенс Йесен подлага на безжалостна дисекция тенденциите в германската обществена телевизия. Обобщихме за вас изводите му, публикувани в седмичника "Ди Цайт":

Защо хората трябва да плащат телевизионни такси, след като същите тъпотии вървят по частните телевизионни канали без пари? - пита авторът и подлага на анализ няколко различни предположения.

Дали пък електронните медии не са по същината си обречени да бъдат елементарни, глуповати, в най-добрия случай тривиални? И дали политиците умишлено не подкрепят тъпотата по обществените телевизионни канали, защото там контролират парите и могат по-често да се показват пред своите избиратели?

Не, отговаря Йенс Йесен, не би трябвало да бъде така. Защото обществените медии по замисъл са точно обратното: независими, работещи за високото културно и образователно равнище на хората. Според него те трябва да се ориентират по древната триада и да се грижат за разпространяване на Доброто, Истинното и Красивото. Тази грижа обаче куца.

Всичко пожълтя...

С Доброто, сиреч с морала, нещата са що-годе наред, ако не броим случаите на корупция в обществените медии, скритата реклама и съмнителните спонсорски договори. Когато опре до Красивото обаче, до културата и високото естетическо равнище на предаванията, обществените телевизии изглеждат много зле, пише авторът, според когото се наблюдава гротескно пролетаризиране на масите. Наистина, други ще рекат, че в момента в обществото вече върви обратният процес. Ако това е така обаче, то не се вижда по телевизията.

Телевизията е твърде далеч от гордата цел да помага за образоването на гражданите, или поне да им отвори възможност за по-широко участие. Напротив, тя се конкурира с най-евтините булевардни медии във флирта с най-низките инстинкти, и то на най-глупавата част от населението. Според един публицист телевизията дори доброволно се е отказала от по-образованата си публика, защото нейният дял и без това бил пренебрежимо нисък. Дори наистина да е така обаче, обществената телевизия има важната задача да увеличи този дял, да помогне и на по-необразованите да се издигнат до това ниво, да участва активно в изграждането на общество на знанието. Случва се тъкмо обратното, телевизията презира образованието и все повече се свлича към вулгаризацията на всичко.

Защото именно вулгарни са телевизионните игри, които мерят познанията на хората само дотолкова, доколкото от това зависи присъждането на парична награда. Вулгарни са шоутата с уж народна музика, която по нищо не се отличава от естрадните шлагери и се изпълнява от звезди, дето отдавна нямат нищо общо с „народа”. Вулгарни са новинарските емисии, които свеждат всички сложни обществени или политически проблеми от структурен или системен характер само до личностите на политиците.

Простотиите с ВИП-овете...

И всичко това телевизията го прави, намигайки заговорнически към по-необразованата публика, чиито низки страсти и фобии скришом насърчава. Презрението си към всичко, свързано със знание и култура, телевизията демонстрира и чрез някои водещи, които открито се подиграват на интелектуалците. Или като паркира познавателните и културните предавания в негледаемо време.

Вулгарна е и цялата субкултура на ВИП-овете, тоест - създаването и отглеждането на псевдознаменитости, на хора, чиято единствена заслуга се състои в това, че често се показват по телевизията. Това безобразие стига дотам, че дори най-нормалните телевизионни служители - говорителите и водещите на разни предавания и шоута - внезапно се оказват ВИП-ове, за които техният телевизионен канал после надълго и нашироко разправя.

Покрай простотиите с ВИП-овете стигнахме и до въпроса за Истинното по телевизията. Истинното, каквото го отразяват новините, тоест - сведено до личностите на политиците. Повечето проблеми в съвременния комплексен свят са проблеми по същество. Телевизията обаче ги представя като проблеми, свързани с определени политически личности - и така обърква публиката си и допринася за нейното затъпяване. Нещо по-лошо: когато проблемът се окаже свързан с личност, той вече става нерешим в условията на демокрация. Просто защото няма как да махнеш личността...

На лов за зрелищност

По някакви абсурдни причини дори на новинарските предавания им мерят гледаемостта. На какво отгоре? Мигар зрителите трябва да избират между любими и по-нежелани новини? Освен това зрителят не може да прецени кои новини са важни и кои са по-маловажни, защото не той, а редакторите имат поглед върху дневния ред на събитията в страната и по света. Тоест, когато една новинарска емисия е принудена да търси по-масовата публика, тя опипом ще се опитва да се нагоди към предпочитанията на зрителя. Така напоследък най-любимата тема в новините са информациите за катастрофи и бедствия.

Слава Богу, съобразяването с масовата публика засега стига само до подбора на темите. Но я си представете, че един ден новинарите започнат да се съобразяват и с мненията на публиката. И решат, например, да информират с по-презрителен тон за чужденците в страната, понеже у част от зрителите дремят ксенофобски настроения. Или пък, че някое маркетингово проучване покаже, че антисемитите не са доволни от съответната телевизионна програма и редакцията реши да направи някои концесии в полза на тези - да предположим - 15-20 процента.

Но нали съобразяването с вкуса на масовата публика е нещо демократично, пита авторът и веднага си отговаря. Не, защото демокрацията е форма на държавно управление, която не може произволно да се прилага в други сфери. Не може с мнозинство да се взимат решения за Доброто, Красивото и Истинното. Не може да се гласува за съдържанието на новините, защото една новина или е истинна, тоест вярна, или не - независимо дали мнозинството я харесва или не.

Колкото по-популярно, толкова по-пошло?

Не може да се гласува за Красивото, сиреч - за културата, защото тя е неизмерима. И защото функцията на едно образователно или културно предаване е не да достави бързо удоволствие, а да ограмоти и възпита. И съвсем не може да се гласува за Доброто, сиреч - за нормите и морала. Защото от 100 души в определена ситуация може би само двама ще направят морален избор, гласи песимистичната оценка на Йенс Йесен.

Според него популярността на едно телевизионно предаване изобщо не е доказателство за високото му качество. По-скоро обратното. Но след като е така, налага се въпросът: може ли една телевизионна програма да бъде по-добра от обществото, което я заобикаля? Да, обществената телевизия трябва да бъде такава. За да се отличава от частните канали, в чието криво огледало се отразява един елементарен и окарикатурен образ на това общество.