Тези луди хора

Напоследък се шири едно доста съмнително мнение: че психичните болести са се увеличили неимоверно, а психично болните са станали неудържими и истинска заплаха за реда и спокойствието на нормалните граждани.

Откакто има някаква статистика, па макар и неслужеща си със строго научен инструментариум - тоест, да речем от средата на ХІХ-ти век - се знае, че психичните заболявания не са променили нито честотата си, нито тежестта си. Става въпрос за заболяванията, с които се занимава тъй наречената Голяма психиатрия. И които в ежедневния език наричаме Лудост. Тези заболявания са обособени и класифицирани в три големи нозологични единици: шизофрения, манио-депресивна психоза (наречена по-късно Биполярно афективно разстройство) и Епилепсия.

Ужасът

Когато малко след Великата френска революция Пинел отива като главен лекар в голямата болница (или по-скоро приют) Салпетриер, той заварва там ужас. Самия ужас. Болните са оковани и с тях се държат ту като с престъпници, ту като с животни. Хигиенните условия са потресаващи. Великото дело на първия истински психиатър в историята на медицината - Филип Пинел - е именно свалянето на оковите на психично болните. И извеждането им от положението на безумни нарушители на реда до положението на болни хора. Хора с болна психика. Или казано на български (защото нека не забравяме, че „психе“ не означава нищо повече от „душа“) - хора със заболявания на душата.

И така - оттогава насам - откакто има психиатрия, основана на хуманизма и поставена на научни основи, психиатричната заболеваемост е претърпявала развитие, теориите за причините и механизмите на психичните заболявания са се променяли, но душевноболните са си били все същите и все толкова. Да, „лудите“ не са ставали нито повече, нито по-малко. Просто отношението ни към тях се е променяло. И обясненията ни за техните заболявания са се променяли. А и грижата ни за тях - също. Понякога - в богати и хармонични общества и времена - тя е била наистина задоволителна. Но в други времена и общества - просто ужасна.

Мракобесието

А когато става въпрос за днешна България, истината е, че здравеопазването не работи и тези, които имат най-вопиуща нужда от грижи и контрол, чисто и просто са оставени без никакво внимание - да скитат по улиците и да разчитат на милостивия Бог. И на трохите, които им подхвърлят хората. Душевноболните са по улиците. А ние въобще не знаем и не сме подготвени как да се държим с тях. Още по-малко знаем какви са те и какво представляват заболяванията им. И подхождаме към тях с ужас и мистичен страх. А мистичният страх е един от изворите на мрак. На мракобесие. Във всяко общество.

Но тези психично болни, които смятаме по един страхлив и мракобесен начин единствено за някаква ужасна заплаха за реда и спокойствието ни, тези луди хора понякога са носители на най-възвишените проникновения в изкуството. И когато отново някой журналист напише статия „Лудите заляха улиците, народът се побърка!”, нека не изпадаме веднага в гръмовен гняв. Нека не започваме веднага да псуваме природата и държавата с глухо ръмжене. Нека по-скоро, ако имаме малко сили, да си припомним и за онези душевноболни хора, които в историята на човечеството (освен че са скитали на свобода по улиците!) са създавали блестящи примери на светлия човешки гений.

Гениите

Винсент ван Гог - велик холандски художник - в последните години от живота си страда от психично разстройство, което накрая особено се задълбочава. Учените все още не знаят със сигурност какво е било то. Най-вероятно - една от трите споменати по-горе „болести“ от Голямата психиатрия. А именно - Епилепсия. Или по-точно темпорална епилепсия, която понякога води до промени в поведението, до халюцинации и пристъпи на възбуда. Ван Гог не само отрязва част от ухото си по време на пристъп, но и поне веднъж напада с бръснач другия гений на постимпресионизма - Гоген. А веднъж дори изяжда всичките си бои. На кантара тежи обаче друго - че именно в този период той рисува едни от най-великите си платна.

Интересно какъв коментар биха написали съвременните български журналисти за Ван Гог от онова време, когато е буйствал по улиците на Арл или Овер сюр Оаз? Най-вероятно: „Откачалки беснеят по улиците!”, „Крейзи цапач ломи покъщнина, точи бръснач за аверчето си!”.

И още един гений: Аугуст Стриндберг, велик шведски драматург и писател. Вече в зряла възраст развива налудности за преследване, които най-вероятно се дължат на шизофрения. В анамнезата му има и данни за злоупотреба с абсент. В най-острите стадии на разстройството ходи с щипка на носа, защото е убеден, че се опитват да го отровят с вонящи вещества. За разлика от Ван Гог той се излекува и твори до края на живота си. Какво ли обидно и принизяващо описание биха дали съвременните български журналисти на неговата лудост? „Пишман писател броди с щипка на носа! Къде са усмирителните ризи?”.

Клетниците

Да си спомним накрая и за клетия Хьолдерлин, един от бащите на немския романтизъм, който около трийсетгодишен развива шизофрения. И вече съвсем обзет от психозата си, се прибира пеша от Франция чак в родната си Йена. А след това живее - приет за отглеждане - в дома на един състрадателен дърводелец.  Какво ли впечатление би направил той на пишещите братя, ако живееше сега и в България? За него сигурно би излязло материалче със заглавие: „Залудо ходи, залудо не стой! Шизофреник изминава хиляда километра. Било му нервно!”. И така нататък...

С всичко написано по-горе исках да внуша, че да се приема вечната Лудост, която съпътства човечеството от зората на неговото съществуване, да се приема тя с безпросветен ужас или с грозна подигравка е чисто и просто израз на нашата нецивилизованост. На нашата откъснатост от хуманните ценности. И на разни други подобни, дребни неща...

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев