Тежки изпитания за Европа

Един ляв политик в Атина в момента си мисли, че може да изнудва Европа с финансово-политическите си претенции. Един десен националист в Будапеща не крие възторга си от Путин. А един консервативен британски премиер непрекъснато разширява Ламанша, отделящ Острова от Континента. Трима души – Алексис Ципрас, Виктор Орбан и Дейвид Камерън – в момента подкопават основите на европейското разбирателство. Докъде ще стигнем по този път – в момента не е ясно. Ясно е обаче, че се разиграва истинска драма.

Но нека видим едно по едно какво точно саботират тримата премиери. В икономическата политика досега съществуваше консенсус, че ЕС винаги помага на задлъжнелите държави, стига те да внесат ред в бюджета си и да подхванат целенасочени реформи към повече конкурентоспособност на своята икономика. Онези държави, които досега приеха въпросните условия, платиха висока цена, измерваща се в ръст на безработицата и орязване на социалните програми. Въпреки това те доброволно извървяха мъчителния път. Никой не ги принуди. Извървяха го, просто защо добре разбираха, че само така могат да излязат от блатото и да си възвърнат част от независимостта. А техните кредитори бяха съгласни да плащат единствено, ако условията им се изпълняват.

И вълкът сит, и агнето цяло...

Тази политика и този консенсус в Европа съществуват не от вчера. Срещу тях са вдигани стачки, организирани са демонстрации, водени са дела. Въпреки всичко обаче те оцеляха – просто защото в годините на тежката еврокриза нямаше никакъв друг начин да бъде запазена целостта на ЕС. Алексис Ципрас очевидно смята, че може да получи всичко заедно: хем Европа да го подкрепи, хем Гърция да не даде нищо.

С такива възгледи той доброволно напуска територията на вътрешноевропейския консенсус. Еврото вече е достатъчно силно и може да се справи, ако Гърция го напусне. Политически обаче това ще бъде истинска катастрофа. То ще означава, че европейците допускат разпада на своето общо пространство. Защото различни подражатели в няколко страни вече смятат, че е възможно да излъжат собствените си избиратели с обещания за по-лек поход през финансовите трудности. И ако едно правителство успее да се спазари за някакво изключение, солидарността мигом ще се изпари.

На сериозна заплаха е подложен и друг вътрешноевропейски консенсус: политиката към Русия. Европейците решиха да наложат санкции, независимо от факта, че тези санкции навярно няма да отклонят Владимир Путин от империалистическата му политика и сериозно ще навредят на самите европейци. Решиха го, защото смятат, че санкциите са важен знак за едно: Европа не приема насилствената промяна на граници. Колкото и да е странно, и левият Ципрас в Гърция, и десният Орбан в Унгария смятат, че към Русия трябва да се проявява повече разбиране. Орбан (и той не е сам в тези си чувства) демонстрира съвсем открита симпатия към политическия стил на Путин. И други европейски политици изпадат в радостно оживление, като наблюдават как се отнася Путин към опозицията, към медиите, към хомосексуалните и към бежанците. Самият Путин пък изпада в радостно оживление, като гледа как неговите действия са на път да разцепят Европа.

Британският референдум - все по-реален

А какво да кажем за британското своенравие? То поставя под огромен въпрос готовността за компромиси на другите европейци. Вярно е, че някои от аргументите на Лондон за преразпределяне на компетенциите вътре в ЕС и за по-либерална икономическа политика изглеждат основателни, но Камерън и неговите съпартийци ги слагат на масата толкова предизвикателно и ултимативно, че останалите просто са принудени да ги отхвърлят, ако искат да запазят достойнството си. Позициите са втвърдиха до немай къде.

Един референдум, на който британците биха решили да напуснат ЕС, вече не изглежда като нещо съвсем невъзможно. Само по себе си това би било истинска катастрофа. Но по-лошото е, че в такъв случай окончателно ще се пропукат дигите в цяла Европа. Други държави може бързо да последват британския пример и да поставят на масата свои условия за запазване целостта на ЕС. Така ще рухнат устоите на взаимното разбирателство.

Разбирателството не е ценност само по себе си. То съществува в различни форми: принудително, конформистко, безразлично, фиктивно. Когато обаче европейците се борят за същинско разбирателство и когато съумеят да го впрегнат са постигане на една обща цел – тогава то е особено скъпоценно. Нито една отделна европейска страна не може сама да брани интересите си в големия свят. Това е възможно единствено на базата на сътрудничеството с останалите от ЕС. Този очевиден факт важи за големите държави като Германия и Великобритания, но още повече за по-малки като Гърция и Унгария. Нужна е обаче обща база. И всеки, който я поставя под въпрос, просто е длъжен да посочи някакъв друг път.