Съдебната реформа – помирението невъзможно

За човек, който не следи отблизо т.нар. дебат около съдебната реформа, сцената пред телевизионните камери на входа на Висшия съдебен съвет (ВСС) сигурно е изглеждала много умилителна: основните говорители и двигатели на двата противостоящи лагера си стискат ръцете и като признават, че са допускали грешки, се извиняват за тях и обещават да снемат напрежението между институциите и да започнат да работят заедно за съдебната реформа, вкл. за приемане на поправките в конституцията на първо четене - без никакво отлагане и на базата на "експертен консенсус" и "професионален диалог". По-късно размяната на извинения, любезности и обещания продължи и във ВСС. Всъщност главният прокурор не бил противник на реформата, само че „мафията в българското правосъдие” умишлено се опитвала да го скара с управляващото мнозинство и да вбие клин между тях.

Разминаване с реалността

За голямо съжаление обаче, този оптимизъм е твърде прибързан. Защото се разминава с реалните факти - допуска, че препятствията пред съдебната реформа са въпрос на „скръб и обида” и на недоразумения в междуличностните отношения и забравя какво се случи преди това „помирение”.

Основният смисъл на идеите за реформа, чието начало са промените в конституцията, е да се преформатира самият модел на управление на съдебната система така че да се прекъснат действащите в нея зависимости и да се затворят пролуките за нейното бъдещо овладяване. Те очевидно са „удар в десетката”, ако се съди по яростната съпротива срещу тях. Тя се развиваше стъпаловидно. В първоначалния ѝ етап конкретните предложения бяха поставяни под съмнение и отхвърляни по принцип, без конкретни аргументи по същество. С „опорни точки”, като например, че такива промени могат да се приемат само от Велико народно събрание (оборено категорично от огромното мнозинство конституционалисти); че така правораздаването щяло да се забави (без да се уточнява точно как) или че съдебната система ще бъде поставена в зависимост (сякаш сега не е).

С течение на времето обаче, когато идеите придобиха конкретна писмена форма и поеха към парламента, съпротивата се ожесточи, за да придобие в последните дни характера на истерична и отвратително долнопробна кампания. Отново без каквито и да било аргументи по съществото на реформата, прицел станаха всички нейни застъпници - министърът на правосъдието, подкрепящите го партии и политици, граждански организации и отделни граждани, медии.

Кампанията очевидно е организирана, координирана и добре финансирана от единен център: всекидневни анонимни доноси, клевети и измислици в контролираните пряко или косвено от депутата от ДПС Делян Пеевски и неговата майка многобройни „медии”; активизиране в интернет на армия от платени тролове, разпространяващи „опорните точки” срещу реформата („Да заменим модела „Кой” с модела „Свой”, „Реформата е „стани, за да седна” и т.н.); разлепени от младежи с качулки и черни очила фашизоидни анонимни плакати с лицата на привърженици на реформата, под които се мъдрят надпис „Психодесни” и обяснението, че те довършвали страната и унищожавали българския съд; видео в същия стил с обвинението, че "те ни пречат да обичаме Русия"; малоброен, но озвучен с мощна уредба контрапротест на напълно неадекватни млади хора, настояващи за оставка на правосъдния министър, без да знаят дори името му, както и въобще къде се намират и какво правят.

Защо го правят?

Мнозина обърнаха внимание, че тази кампания е на трагикомично ниско интелектуално ниво и че, очевидно за всички, е съшита с бели конци. И го отдадоха на предположението, че противниците на реформата са крайно изнервени и уплашени, че дните им са преброени - тоест, че реформата ще отнеме силата и властта им. Но и това заключение е прибързано.

Да, нивото на кампанията е обидно ниско. Но тя няма за цел да убеждава запознатите с реалностите в съдебната система и с идеите за тяхното реформиране, а да обърка всички останали, които всъщност са огромното мнозинство. Защото стоящите зад тази кампания не искат да бъдат сочени с пръст като отговорни за провала на реформата. Затова тяхната цел е не да я провалят, а да я подменят. Затова те може и да гласуват промените в конституцията на първо четене, но след това ще се опитат да ги „изчистят, коригират и шлифоват” така че под знамето на експертния консенсус да подменят сърцевината, да извадят жилото на реформата и да я лишат от основния ѝ смисъл.

Кои са „те”?

Видимият кръг на съпротивляващите се срещу реформата е ясно очертан със своята съдебна (прокуратурата, ВСС, ВАС) и политическа квота (ДПС, БСП, АБВ). Има, разбира се, и невидими, задкулисни сили, спояващи и мобилизиращи този кръг.

А къде е мястото на най-голямата партия в управлението? На думи тя подкрепя реформата. Прави обаче впечатление, че сред мишените на долнопробната кампания, за която стана дума - нито в клеветническите вестникарски публикации, нито в „творчеството” на платените тролове или пък на анонимните афиши и обидните плакати – не се среща нито едно име от ГЕРБ. Лидерът на партията и министър-председател пък се прави на арбитър и помирител в спора, призовава всички „да се върнат крачка назад, да успокоят нападките” и обяснява всичко с някакви „междуличностни отношения”.

Безсмисленото тактическо отстъпление

Именно така се стигна до умилителната сцена на помирение. Нещо като тактическо отстъпление. „Цацаров е прав, призна министър Иванов”, написа още на следващия ден с големи букви на първа страница вестникът-флагман на похода срещу реформите. Откровена дезинформация, която показва, че тактическото отстъпление е било безсмислено. Защото не става дума за междуличностни недоразумения и обиди, а за тотално разминаване в позициите. За битка с огромни залози – от едната страна са върховенството на закона, независимостта на съда и общественият интерес, от другата – контролът върху съдебната власт и употребата ѝ за лични цели.

Това е битка между искащите да реформират и онези, които трябва да бъдат реформирани. Помирение между тях не е възможно.