Станахме ли по-милостиви?

1996 и 1997 година бяха времето, което постигна отрицателен рекорд на раждаемостта в България. Днес, в началото на 2015 година, родените тогава деца са вече пълнолетни или всеки миг ще станат. Именно сред тях, 17 и 18-годишните, виждаме най-посветените на доброволчество, благотворителност и социални каузи млади хора. Питам се дали някъде в паметта им неосъзнато е кодирано посланието, че са родени в най-критичното за България следпреходно време и затова са длъжни да помагат, да работят и за другите, да посвещават част от младата си енергия на доброволчески труд и на обществен градеж. Задавам си този въпрос и покрай запознанството с Вики и Яна, дванайсетокласнички от две софийски езикови гимназии, които заедно със свои съученици и съмишленици „невидимо“ помагат на самотни възрастни хора, организират събиране на средства в подкрепа на децата от приюта на Отец Иван и най-вече мечтаят след дипломирането си да се включат в инициативата за млади учители в региони с преобладаващо ромско население.

Добрите примери

Младият и красив ентусиазъм на тези полудеца-полувъзрастни ми припомня колко поводи за благотворителност и добротворство ни предостави отминалата година, по-трудна от обичайното заради природните бедствия. Големите наводнения във Варна, Добрич, Мизия и другаде в страната бяха страшно изпитание за местните жители, но се превърнаха и в знак за промененото мислене на младите българи: стотици доброволци се самоорганизираха и притекоха на помощ на пострадалите в бедствието хора. Освен че се включиха в официалните дарителски кампании, мнозина се постараха да организират и своя, съвсем конкретна помощ: освен свидетел, станах и съучастник в акцията на д-р И. по обзавеждането на общинско жилище, получено от майка с три деца в Мизия, а после и в наемането и изпращането на втори камион, препълнен с най-необходимото за пострадалите домакинства в града: мебели, отоплителни уреди, посуда, одеала и дрехи бяха събрани на ул. „Женева“ в подкрепа на нуждаещите се.

Урок, който се учи бавно

Преди празниците своя „заразителна“ акция във Фейсбук проведоха и двама млади мъже: „нахрани пенсионер за Коледа“. Поощрена и от електронните медии, акцията придоби широка популярност и даде възможност на всеки да прояви щедрост и да очовечи празниците на мнозина самотни възрастни хора. Благотворителността несъмнено навлиза в българския живот не само като кампаниен фойерверк или властови популизъм, но и като част от мисленето ни, засега все още с разхвърляни, къде осмислени, къде случайни проявления, но все по-сигурно налага добротворството и взаимопомощта като важни ценности в общия ни живот.

Накрая, за да смаля всяка патетика, ще разкажа един случай от зимата на 1990 година: тогава с писателя Виктор Пасков много спорехме по въпроса дали трябва да се приемат помощите, които пристигаха от Западна Европа за доведената ни до икономически колапс страна. Той бе категорично против - смяташе, че „помощите не помагат“, а учат хората на леност и мързел, отнемат им възможностите за вътрешна мобилизация. Аз май бях на обратното мнение, докато не видях как не един и двама бивши комсомолски секретари завъртяха проспериращ бизнес по места именно с тези помощи. Затова сега съм убедена, че благотворителността дава добри плодове само там, където хората са решени сами да си помогнат.