Срам, гняв, а после?

Човек трепери от срам и гняв при мисълта, че отново сме там, където бяхме след антисемитските атентати от 80-те години и след антисемитските акции от началото на този век: да се молим, да сме заедно, да умрем или просто да се приучим да живеем под "полицейска закрила", зад отново създадения "периметър за сигурност". Каква покруса!

Акт на общение

Има само един уместен отговор на трагичното събитие, на фона на навлизащата в заключителната си фаза предизборна кампания за президентските избори. Този отговор несъмнено е възмущението, несъмнено и страхът. Несъмнено силните думи, осъждането, символичните посещения на мястото на трагедията. Несъмнено и красивият жест на президентския кандидат Оланд, който в памет на жертвите прекъсна по собствена инициатива своята предизборна кампания.

Несъмнено не по-малко красивата реакция на Никола Саркози, който заяви, че станалото е "национална трагедия" и разпореди минута мълчание във всички училища на Франция, в памет на трите деца, избити от един професионален убиец.

Освен това обаче са необходими общи действия. Нещо повече: един акт на общение, който би позволил на всички републикански президентски кандидати - казвам съзнателно "републикански" - да забравят онова, което ги разделя, и да заявят, по-възможност без политически задни мисли, категоричното си осъждане на антисемитизма и неговите престъпни последствия.

Преди малко повече от двайсет години политическата класа съумя да прояви подобна сплотеност при инцидента с обруганите еврейски гробове на гробището в Карпентрас - Франсоа Митеран начело, всички политически фамилии - с изключение на Националния фронт - събрани заедно.

Криворазбраната национална идентичност

Днес е необходима подобна демонстрация, със Саркози и Оланд начело в покритата с траур Тулуза: на площад "Капитол", един от върховете на нашата национална памет, където на 16 септември 1945 генерал Дьо Гол апелира за национално единство. Там е необходима една тържествена демонстрация, на която всички политически сили без увъртания да заявят, че цяла Франция беше нападната и сега трябва да се изправи, защото избиват децата й, без значение от какъв произход са те, и без значение какъв ще се окаже профилът или мотивът на убиеца.

Тук е мястото да отправим две думи и към пироманите, които отстояват една "национална идентичност", разбирана като затворено цяло, изплашено и захранвано с омраза: един такъв убийствен атентат руши целостта на обществото, разклаща основите на съвместния ни живот. Няма по-тежък атентат срещу нашата култура, срещу душата на нашата страна, срещу нейната история и, да, срещу нейното величие; няма по-тежък атентат от расизма и - особено днес - от антисемитизма, пише Бернар-Анри Леви.

АГ, ДВ, Бернар-Анри Леви, С. Гяуров, Редактор: Д. Попова-Витцел