Символи и срам

„В една немска тоалетна, мъжка, подразбира се, писоарите изглеждаха така: лъснати до блясък, това ясно, обаче в средата на всеки - по една муха. В първия момент гнусливо се отдръпваш, после виждаш, че мухата е нарисувана. Пълен реализъм. Тази муха там изпълняваше поне две функции. Първо, с абсолютната си неуместност тя трябваше да подчертае цялата асептика на немската тоалетна и в частност писоар.

Втората функция, поинтересувах се и разбрах, беше чисто прагматична. Мъжът пред писоара трябва да има някакъв обект, който да цели. Мухата е добра мишена, дразнител, цел, която мъжът несъзнателно иска да порази. И посредством простата двоична система "мишена - поразяване на мишената" вероятността от разсеяна стрелба извън писоара намалява. Така, и мухата улучена, и тоалетната чиста. И мъжът удовлетворен.

Аналогии и алегории

Всичко това може да се случи само в немска тоалетна, където мухата е нарисувана. Ами ако сме в тоалетна на Балканите?! (Тук им викат клозети - и правилно.) Първо, мухите са повече от една. Второ, са живи. И трето, не стоят на едно място.

Тук прекратяваме историята, защото на гнусливите читатели им прилошава, дамите се чувстват пренебрегнати, а аналогиите се превръщат в алегории. Никоя история вече не е безобидна.”

Тази история има давност точно десет години. Преди няколко месеца обаче се престраших да я ползвам за пръв път пред чужда, и то немска публика. Изпитвах известно притеснение, че немският слушател ще се обиди. Не толкова защото надничам в чуждия (неговия) писоар. Нещо, което ние не прощаваме. А защото – и това е по-сериозно – има някаква ирония към немския мъж, воюващ, поразяващ мишени, дори когато е в тоалетната. Теми табу, според нас, за този народ. Четенето мина, никой не се засегна, напротив – смяха се от сърце. Същите „студени немци”, както обичаме да си ги подреждаме. Защото ние сме топли, сърдечни, любопитни и толерантни към другите. И с тънко чувство за самоирония. А българските официални лица – особено.

Толкова много се изписа у нас за българския турски клозет, че самото това отприщване на говоренето си струва отделен анализ. Явно темата си е била болезнена.

Голямо мълчание ни е мъчило

По „онова място”, скрито от погледа, скрито и от езика. Да се чудиш откъде този „свенлив реализъм” при цялата безпардонно-агресивна наша публичност. Как избираме от кое да се срамуваме и от кое не?

Доколкото си спомням, миналата година една тежка патриотическа инициатива се напъваше да роди символа на България, с който да ни разпознават по света. Сега с лекота се роди един друг символ. Заперденият клозет надви Мадарския конник. С любезното съдействие на обидчивите български официални лица и институции. Срамното настояще надви славното минало.

Какво следва сега? Същите официално патриотични лица да откършат по една тръстика и да се потопят в Дунава на собствения си срам, дишайки с тръстиките под вода, докато отмине и тази Ентропа. Чудя се, впрочем, как още не сме патентовали този прабългарски трик като прототип на първата подводница. Защо не, след като лодката на Ной беше открита едно лято край Созопол, а Орфей се оказа съселянин на Любка Качакова. Ако не се засмеем сега над това, други ще ни се смеят после. А ние ще продължим да се чудим, защо все не ни се получава със символите. И какво общо има това със срама и други премълчани неща.