Силвио Бонапарте

Обяснение не могат да ни дадат нито възрастната маркиза или сенаторът, нито селянинът или младият ловец на глигани. Но никой от тях не е истински разочарован от cavaliere. Фашизъм? "Глупости", отвръща римският политик, "та зад него няма никакво движение, освен ако не приемем самия него за такова." Освен това какъв бил смисълът да напъваш лостовете на властта, които и без това не помръдвали?

Хората му се възхищават

Да, но, възразява германският гост, Берлускони моделира законите с користна цел и тероризира независимите медии. Вярно, отвръща сенаторът, но хората му се възхищават. Как така? Много просто: "Берлускони е син на обикновен чиновник, който сам се е добрал до върха и сега прави с държавата онова, което хората сами биха искали да правят - да мамят и използват тази държава."

Възхищението от furbo, от хитреца, който умее да прокара собствените си интереси, като прелъже някого, е италианско клише. Само че то не е достатъчно като обяснение. "За кого да гласуваме?", пита известният архитект. "Левицата? Та тя е дискредитирана и полу жива." А Християндемократическата партия, тази голяма народна партия, която управлява Италия почти половин век? "Тя имплодира, спихна се още през 1994 година."

И при съседите не е по-добре

Перманентната криза на демократичната левица подтиква да хвърлим поглед към съседите. На власт във Франция е една фигура, която предизвиква сравнение с Берлускони. Саркози също олицетворява един вид постмодерен бонапартизъм, защото социалистите не са вече реална противотежест. В Германия ГСДП не може да излезе от гетото на безличното си анкетно представяне. В Англия лейбъристите са on the way out. В Италия обаче няма тори, които след продължително пребиваване на опозиционните банки, са на път да се завърнат на власт; нито християндемократи, които в Германия ще оглавят за втори път правителството.

Зад кризата на левите сили се крие кризата на институциите, а когато те направят засечка, триумфират малките наполеончовци. Къде другаде един граждански процес продължава 30 години? По-рано казваха, че италианците си живеели много добре без правителство; днес те я карат и без партии, които - и това е показателно - постоянно променят наименованието си.

Новите европейски консерватори

Дали клоунът Берлускони е авангардът на постдемокрацията? Осмелявам се да отговоря отрицателно. В континентална Европа се шири едно ново явление, явлението на новите консерватори, които са едновременно "леви" и "десни" и така маргинализират или радикализират левицата. Това не е добре за демокрацията, чийто живец е алтернативата. Но на север от Алпите държавните институции и гражданското общество функционират като солиден защитен вал срещу пришпорвания от медиите популизъм.

А в Италия? Прясно асфалтираните провинциални улици в Умбрия и интернет-връзката в апенинските гори нашепват: Италия функционира по някакъв начин - с или без Берлускони.