Сидеров. Неговата борба.

Коментар на Еми Барух:

Откакто гневът е слязъл на улицата, той лакомо го пакетира в онези стандартни форми на човеконенавист, които обикновено съпътстват мизерията и чувството за безизходност. Складира опакования бяс, качва се отгоре му и крещи, че гневът му принадлежи; принадлежи му яростта на хората, принадлежи му протестът. Казва, че той “пръв” и отдавна е тичал пред Улицата, за да й сочи пътя. И че той единствен има право да говори от нейно име. Че е готов да стане неин предводител.

Светът на Сидеров

Говори. С онази доза непотребна омраза, която не успяваш да отмиеш до края на деня от себе си. Говори: за “насилствено обезкръвяване”, за национализация, за “разбиване на колониалния модел”, за свои и чужди геноциди, за домати и краставици, за заплати по 1 000 лева и за себе си като принадлежащ  “интелектуално, финансово и всякак” към елита. Говори срещу тези “глупости” като  Брюксел, Европейския съюз, Европейската комисия, срещу Турция, срещу циганите, срещу НАТО, срещу чуждите посолства и чуждите фактори. И срещу евреите, разбира се. (На евреите Сидеров посвети две книги, които се опитват да внушат, че “от две хиляди години насам светът върви към морална деградация и физическо разрушение, тласкан от сатанинските сили на юдео-масонството”.)

Употребява думата “българизация”, но не като меню за алтернативен браузър, който можеш да инсталираш на компютъра, а като доктрина. Римува я с национализация. Представя света като проста схема - като геометрична фигура от урок за трети клас. И без да знае формулите, предлага кратък път за изход от кризата. Създава лъжлива илюзия, че страната може да излезе от глобалната икономика и да влезе в света на богатите.

Да можеш да мразиш

Не може да се отрече - този човек владее изкуството да мразиш. Навсякъде около него има врагове. Моментният синхрон на тази патология с емоцията на Улицата го превръща в катализатор на антисистемното говорене. Той захранва адреналина на тълпата с популизъм, подобен на популизма на неговия доскорошен партньор Борисов. И я насъсква с демонстрация на презрение към единствената легитимна власт в момента: Волен Сидеров си позволи да каже, че българският президент “и за салонен управител не става, най-много за портиер”.

Този поток на едно болно съзнание безпрепятствено се излива в сутрешните блокове, без да среща сериозен отпор от събеседници и водещи. Каква е тарифата за неговите гастроли, кой какво плаща и кой какво получава около монолозите на Сидеров, е въпрос с неясен отговор. Ясно е друго: посланията му поощряват произвола, нарушаването на правилата, безправието. Ясно е също, че всичко това води до разпад на градивната енергия. Нещо, от което Улицата в момента няма нужда.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел