Сбогом, Мона Лиза?

Странна динамика разви в последните години иначе не чак тъй вълнуващият въпрос кой е всъщност прототипът на Мона Лиза. Повечето указания внушават при това простия извод, че шедьовърът на Леонардо да Винчи, съхраняван в Лувъра, е портрет на Лиза дел Джокондо, нарисуван между 1503 и 1506 г. Само че, както и може да се очаква при една 500-годишна художествена творба, сведенията за нея са противоречиви. Противоречията подхранват алтернативни идентификации на изобразената в портрета млада жена. Предлаганите, главно от мъже, кандидатури са все на бляскави дами или пък на екзотични метреси: Изабела д’Есте, Катерина Сфорца, Изабела Гуаланда, Констанца и Пацифика Брандини. Само че нито една от тези кандидатки не успява да се наложи убедително.

Знатната дама не е знатна

В полза на Пацифика Брандини сега отново се застъпва историкът Роберто Запери. Той се позовава на отдавна известна, всъщност двусмислена и оспорвана записка на някой си Антонио де Беатис, който твърди, че по време на престоя си в Рим (1513 - 1516) Леонардо да Винчи нарисувал по поръчка на мецената си, Джулиано де Медичи портрет на “една флорентинска дама”. Няма обаче доказателства дали Беатис има предвид, че метресата на Де Медичи действително е позирала за портрета на Мона Лиза.

Усмивка за утеха

Запери се позовова, освен това, на публикувани през 2008 г. архивни данни. Родената в Урбино Пацифика ражда през 1511 г. син от своя любовник и скоро след това умира. Незаконният наследник, на име Иполито е приет след време в семейството на Джулиано, който междувременно се оженва отново и дава поръчка за портрет на бившата му метреса, тъй като четиригодишният Иполито упорито пита коя е майка му и се чувства нещастен. Централният аргумент на Запери, че Джулиано прави това, за да утеши незаконния си син, е слаб и си остава чиста хипотеза. Доказан е само фактът, че малкият Иполито е пожелал да знае коя е майка му. Несантименталният читател със сигурност ще си зададе също въпроса каква ще да е била реакцията на младата съпруга от благородно потекло, когато тъй скоро след сватбата Джулиано заръчва портрет на бившата си метреса от неблагороднически произход.

Неясноти пораждат и други твърдения. Не съществува съмнение, че през 1503 г. Леонардо работи над портрет на Лиза дел Джокондо. Само че според Запери този портрет е само започнат, остава недовършен и впоследствие безследно изчезва – отново чиста хипотеза. Неуместни са, впрочем, и междувременно модните съмнения в достоверността на Леонардовия биограф Джорджо Вазари, който в труда си се спира обстойно на “Мона Лиза”. Вазари действително е разполагал с добра информация за портрета, неговия поръчител и по-нататъшната история на творбата.

Кой от кого се е учил?

Още повече въпроси будят съжденията на Запери за портрети, рисувани от младия Рафаел между 1504 и 1506 г. във Флоренция, при положение че те са нарисувани под влияние на Леонардовата “Мона Лиза”. Досегашните изследвания основателно сочат, че не само Рафаел, а и други художници на времето се възползват от образеца на “Мона Лиза”.

За въздействието на по-стария художник върху по-младия свидетелстват и произведения на Рафаел в други жанрове, освен този на портрета. Много от скиците към “Леда и лебедът”, както и мадоните на Рафаел свидетелстват за това въздействие. Дори в последния му олтарен панел “Преображението на Христос” влиянието на Леонардо продължава да се чувства ясно. Че при въпросните портрети, не е така, е просто невероятно или поне изисква сериозни доказателства.

Изящно оформената книга на Запери се чете с увлечение, като роман. Само че заобикаля най-важния въпрос: защо всъщност датирането на портрета и идентификацията на изобразената в него жена са толкова важни? “Мона Лиза” действително играе забележителна роля в историята на изкуството, защото представлява крайъгълен камък в развитието на модерния портрет и оказва въздействие върху това развитие включително през XX век.

Дръзка теза - слаби доводи

Идентификацията на портретираната с Лиза дел Джокондо и датирането на портрета между 1503 и 1506 г. квалифицират Леонардо като оригинален създател на епохален портретен образец – идентификацията с Пацифика Брандини и отнасянето на възникването към 1515 г. обаче означава, че в късното си творчество Леонардо се връща към портретния образец на Рафаел. Според тази хипотеза младият Рафаел е гениален обновител в портретния жанр, докато късният Леонардо просто копира с портрета на Пацифика Брандини изнамерения преди това от Рафаел портретен образец. Това е повече от невероятно. Във всеки случай, от едно тъй значително пренаписване на историята на изкуството от по-ново време човек би очаквал и много солидна аргументация. Всяка нова теория убеждава само тогава, когато е вещо и докрай премислена.

Roberto Zapperi: „Abschied von der Mona Lisa.“ Das berühmteste Gemälde der Welt wird enträtselt. Verlag C. H. Beck, 2010