Човек не знае дали това е липса на реализъм или направо цинизъм. По време на посещението си в Анкара американският външен министър Рекс Тилърсън заяви, че сирийците трябвало сами да решат политическата съдба на президента Асад. А американската посланичка в ООН Ники Хейли обяви, че правителството на Тръмп вече не е фиксирано над целта да свали Асад от власт. Тези две изявления маркират официалната промяна в курса на новото американско правителство по отношение на Сирия. Онова, което каза Тилърсън, издава липса на реализъм, защото е твърде съмнително дали касапинът Асад, в чиито затвори се избиват хиляди затворници, изобщо ще зачете народната воля. По-скоро обаче репликата е израз на цинизъм, защото издава прозрението, че престъпникът в Дамаск така или иначе не може да бъде елиминиран.
Грешката на Обама
А това наистина не е възможно - не и докато САЩ, а и останалите западни държави, продължават досегашния си курс. В този смисъл изявлението на Тилърсън е логично продължение на поддържания от Барак Обама подход към сирийската криза. Този подход беше предпазливо-сдържан, за което Обама със сигурност е имал достатъчно основания след катастрофалния опит от иракската интервенция през 2003 година. По този начин бившият президент обаче допусна в Сирия и региона да нахлуят далеч по-агресивни сили като Русия, Иран и техеранското генно отроче Хизбула.
Колебанието на Обама да реагира по съответен начин на употребата на бойни отровни вещества от сирийския режим през лятото на 2013 година, подейства като покана към всички враждебни външни сили да наложат собствените си интереси. Последиците са добре известни. Войната ескалира, насилието нарасна, противоречията се изостриха допълнително.
Новата линия на Тръмп
Разбира се, че Обама не носи вина за всичко това. Вината е на сирийския диктатор Асад, който е олицетворение на класически ориенталски деспот. Но като президент на най-значимата световна сила, грижеща се за световния ред, Обама пропусна да се противопостави на растящата ескалация. И на практика разреши на Русия да определя съдбините на целия регион – на същата тази Русия, чиито морални ценности в момента се определят не от другиго, а от Владимир Путин.
Хората на Доналд Тръмп продължават този курс, но под друга форма. Обама и неговият външен министър Кери не смееха да заявят публично, че Асад евентуално би могъл да остане на власт. Очевидно това вече не представлява табу за настоящия президент и неговия външен министър. И то – независимо, че т.нар. „Ислямска държава” (ИД) далеч не е победена. Американската администрация има предостатъчно поводи да се противопостави на тази дива орда от насилници, убийци и психопати. Решението на Тръмп да остави Асад на мира пропуска и факта, че под управлението на диктатора, Сирия никога няма да се успокои. А с нея и целият регион, та дори - целият свят. Културата на насилието ще избуява не само край Дамаск. Травматизираните и радикализирани сили ще разнасят семето ѝ по цял свят. Асад е всичко друго, но не е гарант за мир.
Анархистични автократи
Пикантна подробност е, че Тилърсън направи своето изявление тъкмо в Анкара, с което подчерта готовността си за сътрудничество с едно правителство, което има твърде своеобразни представи за политическа отговорност. През последните седмици президентът Ердоган показа, че не би се спрял пред нищо в името на личните си политически интереси. Вярно е, че човек не винаги е в състояние да си избира партньорите за сътрудничество. Но фактът, че след флирта с Русия, САЩ сега залагат на още един крайно автократичен режим, е обезпокоителен.
Европейците усещат вече и на собствена земя какво се случва, когато властта попадне в ръцете на хора, които не се спират пред нищо. Все още в Европа цари мир. Но пропагандните кръстоносни походи на Ердоган и опасенията за намеса на Кремъл в предизборната борба в Германия показват докъде може да се стигне, когато самодържци не са принудени да се съобразяват с опозиция или чуждестранни санкции. Ситуацията в Сирия в момента е кулминационната точка на сегашните политически трагедии. Но атаките приближават към Европа. Асад не е единственият виновник за цялото това положение, но представата, че той би могъл да допринесе за стабилизирането на региона, е съдбоносна заблуда.