Сатрапите и българското унижение

След безкръвния военен преврат през 1969 година по свалянето на крал Идрис, завършилият малко преди това британска военна школа за свързочници Муамар Кадафи се захваща с държавно строителство и философия. Десет години по-късно той променя името на страната си на „Велика социалистическа народна либийска арабска джамахирия”, формулира своята универсална „теория” за средния път между комунизма и капитализма и през 1975-та публикува прословутата си „Зелена книга”, разпространявана официално в комунистическа България и сочена на Запад като пример за типична политическа психопатология.

Приятелят на сатрапите

Защото да напишеш в своя идеен манифест дивотии от типа, че „жените, също като мъжете са човешки същества”, че „след като мъжете не могат да бъдат забременени, те не изживяват типичното женско неразположение”, както и че „изпращането на деца в детски градини е тиранично и проява на принуда”, си е чиста лудост. Доколкото в нея фигурират обаче понятия като „вожд на революцията”, „социализъм” и „държава на народа”, тя се превръща в сигурен ключ към сърцето на един от най-любвеобилните приятели на сатрапите от Третия свят, какъвто навремето беше първият български партиен и държавен ръководител.

Само за десетина години след 1976-та между София и Триполи са осъществени 50 посещения на високо държавно и правителствено равнище, като от тях 5 са официални визити на Живков и Кадафи в двете столици.

За честта на пагона

Днес, четвърт век по-късно, бившият лидер на БСП и сегашен държавен глава Първанов и настоящият десен премиер Борисов се оправдават със закъсняла с години военна операция, след като режимът на Кадафи чрез фалшиво обвинените български медици цели осем години унижаваше, компрометираше и финансово дооскуба България със 100 милиона долара откуп, както твърди премиерът Борисов. Операция, в която потърпевшата членка на НАТО и ЕС не може да вземе участие, защото нито притежава подходящо боеспособно въоръжение, нито има средства за финансирането на такова участие.

На медиен въпрос за евентуално използване на закупената на старо белгийска фрегата с напереното име „Дръзки”, премиерът Борисов каза: „Ако НАТО поиска - може, но засега това е положението”. С което унижението става двойно, особено за народ, който винаги е държал на военната си чест.

Страх и съжаление

Изпитанията на националното достойнство обаче не свършват дотук. Оказа се, че няколкостотин български граждани /според противоречиви изявления на външното министерство те може и да са хиляда/ твърдо отказаха да се качат на изпратените специално за връщането им в родината самолети. Въпреки безредиците, въпреки кръвопролитията, въпреки изстъпленията на режима и ударите от въздуха на международната коалиция!

Тези дни една от потърпевшите български медицински сестри каза в ефир, че разбира тези хора, които ще се сблъскат като нея с глад и мизерия, когато се приберат в държавата си, но все пак по-добре беден, но жив, отколкото убит от тълпата или от бомбите, призова тя. С което добави нови „карати” към националното унижение не само в Либия, но и навсякъде по света, където българи наблюдават родината си със страх и съжаление.

Всичко това отново поставя извечния философски въпрос пред двамата мъже, застанали от двете страни на затворническата телена мрежа в средата на пустинята - кой от тях всъщност е свободният? Въпрос, който поне за българите звучи все още актуално, дори когато непряко продължава да го задава не друг, а доказан сатрап с чалма, чадър и с чин полковник.

Автор: Георги Папакочев, Редактор: Александър Андреев