Пуша, следователно съществувам

Пушенето е древно удоволствие, има поне 5-хилядолетна история. Доскоро беше и по-евтино. По-либерално е от пиенето – можеш да пушиш докато караш; по-безопасно от страстта към високите скорости или красивите жени, и далеч по-достъпно от голфа. А и не изисква големи усилия – мързеливо удоволствие, ориенталско, меко.

Точно като отоманка взе да омеква и мнението на новия здравен министър д-р Борисова, която бе заявила забраната за пушене на обществени места като първа точка от своя управленски манифест. В комбинация с “недиалогичния характер”, заради който бе избрана от своя премиер, тя изглеждаше като някой, който няма да отстъпи пред хуманните норми и европейските изисквания.

Днес Жана д`Арк на българското здравеопазване обяснява: „Ние сме близо до Ориента и естествено, че имаме малко така, табиети (…) И така, медицината казва не на тютюнопушенето, но има социално-икономически условия, които в момента налагат да се направи, надявам се за кратко време, един компромис.”

Министърката явно е направила компромис. Въпросът е защо хората правят компромис с министърката.

Дименето на определени места

Парламентарната комисия по здравеопазване разреши “дименето по изключение в местата за настаняване и средствата за подслон, залите за консумация на всички заведения.” А баровете до 50 кв.м сами ще решават кой е техният таргет – на пушачите или непушачите.

Междувременно собственик на популярно столично заведение сам си наложи забраната и обясни в столичен вестник защо: “Става въпрос за сериозен проблем и ако не му се обърне внимание сега, когато се дискутира, няма кога. Някои от посетителите ни ще се откажат, други ще дойдат пак. Но съм категорично против пушенето, защото и статистиката е доказала, че води до смъртоносни болести”. Той не е съгласен, че да ограничиш пушачите е все едно да забраниш алкохола: “Ако аз изпия една чаша, не вредя на черния дроб на човека срещу мен”.

Неговото мнение, както и всяко друго по темата, поляризира враждуващите лагери. За да съм начисто в спора – била съм и от двете страни, и пушач, и непушач. Познавам, уважавам и, признавам си, ловко съм използвала аргументите и на двете антагонистични групи.

Пушенето е въпрос на избор, на лична свобода. Или несвобода, ако предпочитате. Но твърде често попадам на хора, които и в индивидуалния си избор разчитат на ЕС – да ги отърве от собствения им брадясал “табиет”, който отдавна не е ритуал, а зависимост, или поне да му свие сармите, да го ограничи до поносими и по-здравословни размери. Стига се до парадоксални признания: „Аз искам да го забранят, защото искам да ги намаля (цигарите). А клиентите, като ги попитам „пречи ли ви”, викат „няма проблем”, разказва таксиметров шофьор.

Вредно, но скъпо

Премиерът твърди, че повишаването на акциза на цигарите е довело до намаляването на потреблението им и увеличаване на интереса към тютюна за пушене. Според опозицията – това стимулира контрабандата. Кабинетът плаши с „добри операции” и в тази посока.

Компромисът с пушенето в закрити пространства, според здравния министър, се наложил „за да не умрат от глад” тютюнопроизводителите, докато ние решим как да се промени икономиката на България в тази зона”. Политическа воля и решения в тази посока скоро няма да дочакат и производителите, и консуматорите. Отлично се знае защо.

Активните пушачи в България, според едно изследване, са 3.5 милиона души. Чудовищна, плашеща бройка. Добрата новина е, че част от тях вече са готови доброволно да приемат ограниченията за пушене на обществени места – заради себе си, заради децата си. Дори заради децата на другите. Това вече са наченки на гражданско съзнание. То изпреварва политическата воля за късане с инерцията и обръчите. И така, ще чакаме промените в задимената зона – някъде между Ориента и Запада, нещо да се случи, извън нас, въпреки нас.

В България нещата се получават само при непосредствена заплаха от санкции от Европейския съюз. Даже и малко след това.